Цялата мощ на компанията се концентрира около фенера.
— Благодаря ви, Уайт — рече господин Абни. — Отлично. Опасявам се, че негодникът избяга.
— И аз така смятам, сър.
— Забележителна случка, Уайт.
— Да, сър.
— Човекът на практика е бил в спалнята на младия господин Форд.
— Така ли, сър?
Заговори писклив глас. Разпознах го като на Огъстьс Бекфорд, на когото винаги можеше да се разчита да е в центъра на събитията и да слухти за информация.
— Сър, моля, ви, сър, какво стана? Кой беше, сър? Сър, беше ли крадец, сър? Виждали ли сте някога крадец, сър? Баща ми през ваканцията ме заведе да гледам филма за Рафълс (Изискан престъпник от разказите на Е. У. Хорнънг, многократно драматизирали и филмирани. — Б. пр.), сър. Смятате ли, че този тип е бил като Рафълс, сър? Сър…
— Без съмнение беше… — започна господин Абни, когато осъзна самоличността на питащия и за първи път видя, че алеята гъмжи ат негови питомници, дейно ангажирани в срещата си с бялата смърт. Маниерът му всички-тук-сме-си-свои-дайте-да-го-обсъдим рязко секна. Превърна се в разгневен училищен директор. Никога досега не бях го чувал да говори толкова остро на момчетата, много от които, макар и непослушни, все пак бяха титуловани.
— Момчета, защо не сте в леглата? Моментално се върнете в спалните си. Ще ви накажа най-сурово. Ще…
— Да се обадя ли в полицията? — попита Глосъп. Нула внимание.
— Няма да търпя подобно поведение. Ще хванете настинка. Това е безобразие. Десет черни точки! Ще ви накажа най-строго, ако веднага не…
Прекъсна го спокоен глас.
— Слушай!
В кръга светлина се появи Малкото съкровище. Носеше халат, а в ръката му димеше цигара, от която дръпна и пусна кълбо дим, преди да продължи речта си.
— Слушай, нещо бъркаш. Това не беше обикновен крадец.
Видът на тази черна овца, обвита в цигарен дим, идваща като капак на среднощните емоции, беше твърде много за господин Абни. За миг занемял, той размаха ръце, които хвърлиха гротескни сенки по чакъла.
— Как смееш да пушиш, момче! Как смееш да пушиш тази цигара!
— Тя е единствената, с която разполагам — любезно обясни Малкото съкровище.
— Казвал съм ти… Предупреждавал съм те… десет черни точки! Няма да търпя… Петнайсет черни точки!
Малкото съкровище не обърна внимание на мъчителната сцена. Усмихваше се кротко.
— Ако питате мен — рече той, — тия типове търсеха нещо по-ценно от сребърните лъжици. Да, сър! Ако искате да чуете мнението ми, това беше Бък Макгинис, Чикагския Ед или някой подобен и търсеше мен. Такива не се отказват. Бък се опита да ме отмъкне през есента на деветстотин и седма, а Ед…
— Глух ли си? Незабавно се върни…
— Ако не ми вярвате, мога да ви покажа статии от вестниците. Имам цял албум с изрезки в кашона. Винаги когато във вестниците пише за мен, аз си го изрязвам и го залепям в албума. Ако дойдете с мен, веднага мога да ви покажа историята за Бък. Случи се в Чикаго и щеше да ме задигне, ако не беше…
— Двайсет черни точки!
— Господин Абни!
Заговори лицето зад гърба ми. Досега той или тя беше останал мълчалив зрител, очаквайки, предполагам, пролука в разговора.
Всички подскочиха като добре обигран балет.
— Кой е там? — извика господин Абни. По гласа му познах, че нервите му са на ръба. — Кой се обади току-що?
— Да се обадя ли в полицията? — попита Глосъп. Никакво внимание.
— Господин Абни, аз съм госпожа Шеридан. Очаквахте ме тази вечер.
— Госпожа Шеридан? Госпожа Шер… очаквах ви с такси. Очаквах да пристигнете… ъъъ… фактически с такси.
–Дойдох пеша.
Изпитах странното усещане, че съм чувал този глас. Когато ми заповяда да не мърдам, беше говорила шепнешком, или поне на мен в замаяното ми състояние се беше сторило като шепот, но сега, когато заговори високо, долових позната нотка. Докосна някаква струйка в паметта ми и зачаках да го чуя пак.
Когато това стана, изпитах същото, но нищо по-определено. Продължих да се ровя в спомените си.
— Господин Абни, тук е един от мъжете.
Настъпи истинска сензация. Момчетата, които бяха спрели да врещят, отново се разврещяха с пълна сила. Глосъп поде предложението си за телефона с нова надежда в гласа. Госпожа Атуел изпищя. Тръгнаха към нас в група, момчета и всички, начело с Уайт и фенера. Почти съжалих, че щях да ги полея със студен душ.
Огьстьс Бекфорд ме разпозна пръв и очаквах да ме запита дали ми харесва да седя на чакъла в такава студена нощ, но заговори господин Абни.
— Господин Бърнс! Какво… Боже мой!… Какво правите тук?