— Може би господин Бърнс ще може да ни даде информация къде е отишъл мъжът — предложи Уайт.
— За всичко друго освен за това — казах аз. — Може да съм склад за информация, но нямам и най-малката представа къде е отишъл. Знам само, че има рамо като таран на боен кораб и че ме наръга с него.
Докато говорех, ми се стори, че чувам тихичко ахване зад гърба си. Обърнах се. Исках да видя жената, която тревожеше паметта ми с гласа си. Но лъчите на фенера не падаха върху нея и тя представляваше безформено петно в мрака. Някак си усетих, че се взира напрегнато в мен.
Възобнових разказа си.
— Палех си лулата, когато чух нечовешки писък…
Откъм групата зад фенера се понесе хихикане.
— Аз пищях — гордо заяви Малкото съкровище. — Изобщо не се съмнявайте в това! А вие какво бихте направили, ако се събудите на тъмно и откриете, че някакъв здравеняк ви измъква от леглото като мида от раковина? Опита се да ми запуши устата, но напипа челото ми и аз избягах, преди да я намери. Предполагам, че здравата съм подплашил мръсника!
Закиска се отново, потънал в сладки спомени, и смукна от цигарата.
— Как смееш да пушиш! Хвърли тая цигара! — извика господин Абни, отново ядосан от червеното огънче.
— Дума да не става! — троснато отвърна Малкото съкровище.
— И тогава — продължих аз — някой изхвръкна отнякъде и ме удари с рамо. След това не бях в състояние да обръщам внимание на него или на каквото и да било. — Говорех по посока на арестувалата ме. Продължаваше да стои извън светлината. — Предполагам, че вие можете да ни кажете какво се случи, госпожо Шеридан.
Не смятах, че може да ни информира за нещо полезно, но исках пак да чуя гласа й.
Първите й думи бяха достатъчни. Зачудих се как изобщо съм могъл да се съмнявам. Познах гласа. Не бях го чувал от пет години, но не бих го забравил, дори да живеех вечно.
— Някой изтича покрай мен — едва я чух аз. Сърцето ми бухаше и ме налегна странен световъртеж. Мъчех се да преглътна невероятното. — Мисля, че се шмугна в онези храсти.
Чух Глосъп да говори и от отговора на господин Абни разбрах, че пак е предложил телефонните си услуги.
— Мисля, че това не е… ъъъ… необходимо, господин Глосъп. Мъжът несъмнено… ъъъ… вече е далеч. Мисля, че ще е най-добре всички да се приберем в къщата. — Обърна се към размазаната фигура до мен. — Ъъъ, госпожо Шеридан, трябва да сте уморена от пътуването и… ъъъ… тази необичайна случка. Госпожа Атуел ще ви покаже къде да… всъщност стаята ви.
В общото раздвижване Уайт или беше вдигнал фенера, или бе пристъпил напред, защото лъчите се изместиха, фигурата до мен вече не беше неясна, стоеше ясно видима в жълтата светлина.
Видях две големи очи, вгледани в моите, също както преди две седмици в сивия Лондон се взираха от една овехтяла снимка.
Пета глава
От всички чувства, които ме държаха буден през онази нощ, двете, които останаха с мен до следващата сутрин, бяха лекото неудобство и усещането за негодувание срещу Съдбата, а не срещу определен индивид. Изумлението е краткотрайно, фактът, че двамата с Одри отново бяхме под един покрив след толкова години, спря да ме смайва. Беше дреболия и умът ми я скъта някъде на лавицата, за да се занимае с истински важното — фактът, че се е върнала в живота ми точно когато бях решил, че завинаги съм го освободил (него, живота) от нея.
Негодуванието ми се задълбочаваше. Съдбата ми играеше мръсни номера. Синтия ми вярваше. Ако се окажех слаб, нямаше да пострадам само аз. А нещо ми подсказваше, че ще се окажа слаб. Как бих могъл да се надявам да съм силен, когато ме терзаеха хиляди спомени, съживени при вида й?
Казах си, че ще се боря. Нямаше да се предам току-така. Обещах го на самоуважението си и бях възнаграден с известна искрица оживление. Чувствах се борбен. Исках да се изпитам незабавно.
Удобният случай ми се предостави преди закуска. Тя стоеше на чакъла пред къщата, всъщност почти точно на мястото, където се бяхме срещнали предишната вечер. Вдигна поглед, като чу стъпките ми, и забелязах, че брадичката й се вирна предизвикателно, както често бях забелязвал в дните на годежа ни, без да отдавам голямо значение на този факт. Божичко, каква ли гадна буца от самодоволство съм представлявал тогава! Дори едно дете, мислех си аз, стига да не беше заслепено от мисълта за собственото си величие, би разчело значението му.
Това значеше война и аз бях доволен. Исках война.
— Добро утро — казах.
— Добро утро.
Последва пауза. Възползвах се от нея да събера мислите си.
Загледах я с любопитство. Петте години бяха оставили следите си, но изцяло към по-добро. Излъчваше някаква кротка сила, която не бях забелязвал у нея. Бях сигурен, че е резултат на по-ново развитие. Внушаваше впечатлението, че е преживяла много и е уверена в себе си.