Външно се беше променила поразително малко. Изглеждаше дребничка, слабичка и стегната като преди. Малко по-бледа е, помислих си аз, а ирландските очи бяха по-възрастни и малко по-студени, но това беше всичко.
Сепнах се, като осъзнах, че се взирам в нея. Бледите бузи бяха леко порозовели.
— Недей! — внезапно заговори тя с малък жест на раздразнение.
Думите и жестът убиха в зародиша сантименталната нежност, която бе започнала да се прокрадва у мен.
— Какво правиш тук? — попитах аз. Тя замълча.
— Моля те, не мисли, че искам да си пъхам носа в работите ти — продължих злъчно. — Интересува ме единствено съвпадението, което ни срещна по този начин.
Обърна се импулсивно към мен. Лицето й бе изгубило твърдото си изражение.
— О, Питьр — рече тя. — Много съжалявам. Наистина съжалявам.
Това беше моята възможност и аз се вкопчих в нея с липса на кавалерство, за което съжалих почти веднага. Но се чувствах огорчен, а горчивината кара мъжа да върши подлости.
— Съжаляваш ли? — вежливо се учудих аз. — И за какво?
Тя се стъписа, точно както се надявах.
— За… за всичко, което се случи.
— Драга ми Одри! Всеки би допуснал тази грешка. Не се учудвам, че ме взе за крадец.
— Нямах предвид това. Говорех за… преди пет години.
Засмях се. В момента хич не ми беше до смях, но положих нужните усилия и със задоволство отбелязах, че това я жегна.
— Не се тревожи за това — отсякох аз. Засмях се отново.
Онази зимна утрин бях крайно весел и безгрижен.
Краткият миг, в който можехме да затоплим отношенията си, отлетя. В сините й очи се появи блясък, който ми показа, че отново сме стъпили на военната пътека.
— Знаех си, че ще го превъзмогнеш — отбеляза тя.
— Е — заявих аз, — бях само на двайсет и пет. Сърцето на човек не се разбива на двайсет и пет години.
— Мисля, че твоето не би се разбило на никоя възраст, Питър.
— Това комплимент ли е или напротив?
— Ти вероятно ще го приемеш като комплимент. Исках да кажа, че не си достатъчно човечен, за да ти се разбие сърцето.
— Значи това е представата ти за комплимент?
— Казах, че вероятно това е твоята представа.
— Преди пет години трябва да съм бил интересен човек, за да те оставя с такова впечатление.
— Беше.
Говореше със замислен глас, сякаш се връщаше назад в годините и разсеяно разглеждаше някакво странно насекомо. Това ме разтревожи. Самият аз можех да разглеждам с критично око човека, който бях тогава, но продължавах да пазя някаква обич към него и затова се раздразних.
— Предполагам, че си ме смятала за човекоядец и грубиян? — вметнах аз.
— Предполагам.
Настъпи пауза.
— Не исках да наранявам чувствата ти — обясни тя. И това беше най-дразнещото. Аз умишлено се държах грубо с нея. Исках да я нараня. Но ми се стори, че нейното не е поза. Тя наистина беше изпитвала, и предполагам все още изпитваше, истински ужас от мен. Битката беше неравна. — Ти беше много мил — продължи тя — понякога, когато случайно се сетеше.
Като се вземе предвид, че това беше най-доброто, което можа да каже за мен, не беше твърде ласкателно.
— Е — рекох аз, — не е нужно да обсъждаме какво съм бил и какво съм правил преди пет години. Каквото и да е било то, ти се отърва от него. Да мислим за настоящето. Какво ще правим сега?
— Смяташ, че положението е неловко?
— Смятам.
— Предполагам, че един от нас трябва да се махне — със съмнение произнесе тя.
— Именно.
— Е, аз не мога да замина.
— Нито пък аз.
— Тук съм по работа.
— Аз също.
— За мен е наложително да остана тук.
— За мен също.
Изгледа ме за момент.
— Госпожа Атуел ми каза, че си един от заместник-директорите на училището.
— Изпълнявам длъжността на заместник-директор. Трябва да изуча бизнеса.
Поколеба се.
— Защо? — попита.
— Защо не?
— Но… но ти беше извънредно заможен.
— Сега съм още по-заможен. Работя.
Тя помълча.
— Разбира се, че не можеш да заминеш. Не можеш, нали?
— Не.
— И аз не мога.
— Тогава май ще трябва да се примирим с неловкото положение.
— Но защо трябва да се чувстваме неловко? Самият ти каза, че си го… преодолял.
— Абсолютно. Сгоден съм.
Тя трепна. Начерта с крак линия в чакъла, преди да заговори.
— Честито — изрече най-сетне.
— Благодаря.
— Надявам се да си много щастлив.
— Сигурен съм, че ще бъда.
Потъна в мълчание. Хрумна ми, че след като я бях осветлил по всичките си дела, имам право да попитам за нейните.