— Как, за бога, попадна тук?
— Това е дълга история. След като съпругът ми почина…
— О! — възкликнах аз смаян.
— Да, почина преди три години.
Говореше с равен глас и с твърда нотка, причината за която щях да науча по-късно. Тогава реших, че се дължи на нежеланието да говори за мъжа, когото е обичала, пред мъжа, когото мрази, и горчивината ми се задълбочи.
— От много време се грижа сама за себе си.
— В Англия?
— В Америка. Заминахме за Америка веднага след… веднага след като ти писах. Оттогава живея в Америка. Върнах се в Англия преди няколко седмици.
— Но какво те доведе в Санстед?
— Преди няколко години се запознах с господин Форд, бащата на момченцето, което е в това училище. Той ме препоръча на господин Абни, който търсеше човек да му помага училището.
— И зависиш от заплатата си? Искам да кажа… извинявай, ако навлизам в лични въпроси, господин Шеридан не…
— Не остави никакви пари.
— Кой беше той? — избухнах аз. Чувствах, че темата за покойния й съпруг е болезнена за нея, но тайната на Шеридан ме ядеше от пет години и жадувах да науча нещо за човека, взривил живота ми, без дори да се появи в него.
— Художник, приятел на баща ми.
Исках да чуя повече. Исках да знам как е изглеждал, как е говорил, какъв е бил в сравнение с мен по отношение на хиляди неща, но беше очевидно, че тя няма охотно до споделя за него и с негодувание отстъпих и потиснах любопитството си.
— Значи работата ти тук е единственото, на което разчиташ? — попитах.
— Единственото. Ако и при теб положението е същото, добре се насадихме!
— Добре се насадихме! — повторих като ехо аз. — Точно така.
— Ще трябва да се постараем да улесняваме нещата един: за друг — заяви тя.
— Естествено.
Загледа ме по своя странен начин, с разширени очи.
— Отслабнал си, Питър — заяви тя.
— Нима? — откликнах аз. — Вероятно е от мъката или от физкултурните упражнения.
Очите й се отместиха от лицето ми. Видях как прехапва устни.
— Ти ме мразиш — рязко отсече тя. — Мразил си ме през всички тези години. Е, не се учудвам.
Обърна се и започна бавно да се отдалечава и докато го правеше, ме заля усещане за дребнавостта на ролята, която играех. От самото начало на разговора ни се мъчех да я уязвя с цел някакво дребнаво отмъщение, и за какво? Всичко, случило се преди пет години, беше по моя вина. Не можех да я оставя да си тръгне така. Чувствах се неописуем подъл.
— Одри! — извиках аз. Спря. Отидох при нея.
— Одри! — казах аз. — Грешиш. Ако има човек, когото мразя това съм самият аз. Исках само да ти кажа, че те разбирам.
Устните й потръпнаха, но не проговори.
— Разбирам какво те накара да го сториш — продължих аз. — Вече мога да разбера що за човек съм бил тогава.
— Казваш го само за да… да ми помогнеш — промълви тихо тя.
— Не. Чувствах се по този начин през всички тези години.
— Отнесох се безобразно с теб.
— Нищо подобно. Има известна категория мъже, които наистина плачат за… шамар и рано или късно го получават. Случи се така, че ти ми удари моя, но грешката не беше у теб. Обречен бях да го получа… рано или късно. — Засмях се. — Съдбата ме причакваше зад ъгъла. Съдбата искаше нещо, с което да ме цапардоса. Ти й се случи подръка.
— Съжалявам, Питър.
— Глупости. Ти ми наля малко ум в главата. Това е всичко, което направи. Всеки мъж се нуждае от обучение. Повечето мъже го получават на малки порции, така че изобщо не го усещат. Моите пари ме предпазваха от това. По времето, когато се запознахме, имаше купища неща, които не знаех, и благодарение на теб ги преглътнах наведнъж. Това е всичко.
— Много си великодушен.
— Нищо подобно. Само виждам нещата по-ясно от преди. Тогава бях чистопробно прасе.
— Не беше!
— Бях. Е, няма да се караме за това.
В къщата звънецът зазвъня за закуска. Обърнахме се. Когато отстъпих да й направя път, тя спря.
— Питър — заговори тя много бързо. — Питър, нека сме разумни. Защо да допускаме да ни смущава фактът, че отново сме заедно? Не може ли просто да се престорим, че сме стари приятели, разделили се поради някакво недоразумение и събрали се отново, след като сме изяснили недоразумението — отново приятели? Искаш ли?
Протегна ръка. Усмихваше се, но очите й бяха сериозни.
— Е , Питър, стари приятели ли сме?
Поех ръката й.
— Стари приятели — потвърдих аз.
След това влязохме на закуска. На масата, до чинията ми ме чакаше писмо от Синтия.
Шеста глава
1
Предавам писмото дословно. Беше изпратено от борда на яхтата „Русалка“, акостирала в пристанището на Монако.