Драги ми Питър, къде е Огдън? Чакаме го всеки ден. Госпожа Форд е разтревожена до смърт. Не спира да ме пита за новини и е страшно досадно непрекъснато да й повтарям, че нямам вест от теб. Положително при възможностите, които ти се предоставят всеки ден, можеш да го отвлечеш. Побързай. Разчитаме на теб.
Бързащата Синтия
През целия ден препрочитах това кратко и делово съобщение, а след вечеря имах нужда да помисля на спокойствие, затова излязох от къщата и тръгнах към селото.
Бях някъде по средата на пътя, когато усетих, че ме следят. Нощта беше тъмна и вятърът, люлеещ върховете на дърветата, само подчертаваше усамотеността на селския път. И времето, и мястото бяха такива, че правеха още по-неприятно чуването на тежки стъпки по пътя зад гърба ми.
Несигурността в подобни случаи изнервя най-много. Обърнах се рязко и тръгнах на пръсти обрътно по посока на къщата.
Не бях сгрешил. След секунда тъмна фигура изплува от мрака и възклицанието, с което ме посрещна, когато разкрих присъствието си, показа, че я бях стъписал.
Настъпи кратка пауза. Очаквах мъжът, който и да беше той, да побегне, но той остана на място. Дори се придвижи напред.
— Назад! — извиках аз и недвусмислено ударих бастунчето си в земята, преди да го вдигна в готовност за всякаква евентуалност. Добре беше да се съобразява с наличието му.
Намекът сякаш повече го обиди, отколкото уплаши.
— О, я стига грубиянщини, приятел — изрече той с упрек с предпазлив, дрезгав шепот. — Нямам намерение да те нападам.
Останах с чувството, че вече съм чувал този глас, но не можах да се сетя къде и кога.
— Защо ме следите? — настойчиво запитах аз. — Кой сте вие?
— Да речем, че искам да си похортувам с теб. Зърнах те, като минаваше под лампата ей там, и като стоплих, че си ти, си размърдах задника. Да знаеш, че игричките ти са ми ясни, приятел.
Вече го бях разпознал. Освен ако в околността нямаше двама мъже, които да си падат по тъмната бира, това бе мъжът, когото бях видял в „Перата“, предизвикал суровото неодобрение на госпожица Бенджафийлд.
— Нямам и най-слаба представа за какво говорите — отсякох аз. — Какви са игричките ми?
Гласът му отново стана укоряващ.
— Брей, брей! — запротестира той. — Зарежи ги тия! Що се моташе около къщата снощи, ако не следиш хлапето?
— Вие ли ме блъснахте снощи? — запитах аз.
— Виж ти! А на мен ми се стори, че беше дърво. Едва не се проснах.
— Аз обаче се проснах. Изглежда, много бързахте.
— Има си хас! — простичко отвърна мъжът и се изхрачи. — Слушай — започна пак той, изразил критиката си по повод неприятния епизод, — туй Съкровище е хлапе и половина. Като се развика, ми се стори, че ме гръмнаха в упор. Ама я да не губим време. Трябва да се съюзим за хлапето.
— Разбира се, щом желаете. Какво точно имате предвид?
— Спри да се майтапиш! — Отново се изхрачи. Реших, че е човек, който по този прост начин изразява цяла гама от чувства. — Познавам те!
— Тогава имате предимство пред мен, макар да си спомням, че съм ви виждал и преди. Не бяхте ли една сряда вечер в „Перата“ и не пеехте ли за някакво куче?
— Ми да. Аз бях.
— Какво искате да кажете с това, че ме познавате?
— Я стига си се гърчил, Сам!
Стори ми се, че долових в гласа му нотка на неохотно възхищение.
— Кажете ми, кой според вас съм аз? — търпеливо запитах аз.
— Брей, брей! Не мож ме върза, друже. Сам Фишър Мазника, ето кой си, приятел. Познавам те.
Бях прекалено смаян, за да проговоря. Вярно било, че на някои хора им се струпва много.
— Не съм те виждал, Сам — продължи той, — но знам, че си ти. И ще ти кажа как се усетих. Първо на първо, никой освен ти и твоите хора, и аз и моите хора не знае, че Малкото съкровище е отсам океана. Измъкнаха го от Ню Йорк дяволски тихомълком. И чух, че си дошъл тук подире му. Тъй че като се натъкнах тук на тип, следящ хлапето, кой друг може да е, ако не ти? А когато тоя тип говори като баровец, както всички казват, че говориш ти, е, кой тогава може да е, ако не ти? Тъй че спри да се коркаш, Сам, и да се залавяме за работа.
— Да не би да имам удоволствието да разговарям с господин Бък Макгинис? — попитах аз. Убеден бях, че не може да е друг освен тази знаменитост.
— Точно. Няма защо да се превземаш пред мен, Сам. И двамата сме по една следа, тъй че да се залавяме за работа.
— Един момент — прекъснах го аз. — Ще се учудите ли, ако ви заявя, че съм преподавател в училището?
Изхрачи се възхитително.
— Не, по дяволите! — отсече той. — Ам’че точно туй би бил ти, Сам. Отдавна съм чувал, че си умник. Слушай, страшно умно си се престорил на даскал. Много ти приляга. — Гласът му стана умолителен. — Хайде, Сам, не бъди свиня. Ще делим по равно. Момчетата ми и аз изминахме много километри по тая работа и ще е жалко да сме се трепали за онзи, що духа. Има достатъчно за всички. Дъртият Форд ще изкиха много и няма защо да се дерем. Да се обединим. Това не е обикновена сделка двама на четирима. Нямаше да го искам, ако нямаше за всички ни.