Уайт зяпна. Имаше много ясни, весели, кафяви очи. После избухна в смях.
— Виж ти работа! — възкликна той. — Това не ви ли смути?
— Смути ме. И то много. Нарече ме свиня, задето съм искал да запазя Малкото съкровище само за себе си, и си тръгна със заплахата да ме „оправи“. Какво според теб значи глагола „оправи“ в речника на господин Макгинис?
Уайт продължаваше тихичко да се смее.
— Невероятен е! — отбеляза той. — Можете ли да си представите? Да ви вземе за Сам Мазника!
— Каза, че никога не е виждал Сам Мазника. А ти виждал ли си го?
— Божичко, разбира се.
— Прилича ли на мен?
— Ни най-малко.
— Смяташ ли, че е тук, в Англия?
— Сам ли? Знам, че е тук.
— Значи Бък Макгинис беше прав?
— Абсолютно прав, що се отнася до факта, че Сам е по следата. Този път Сам твърдо е решил да докопа Съкровището. Опитвал е достатъчно често, но винаги се оказвахме по-умни от него. Този път смята, че ще успее.
— Тогава защо още не се е мяркал насам? Май Бък Макгинис е монополизирал дейността по отвличанията в този край.
— О, Сам ще се появи, когато реши, че моментът е удобен и той е готов. Можете да ми вярвате, че Сам знае какво прави. Сам е мой специален любимец. Пет пари не давам за Бък Макгинис.
— Бих искал да споделям безгрижното ти отношение! На мен Бък Макгинис ми се стори доста важен гражданин. Интересно какво имаше предвид под „оправи“?
Но Сам не допусна темата да се отклони от по-надарения съперник на Бък.
— Знаете ли, Сам е замършил колеж. Това му дава предимство. Има мозък и умее да го използва.
— Това беше една от темите, по която Бък Макгинис ме упрекна. Каза, че не било справедливо да използвам по-доброто си образование.
Той се засмя.
— Бък е глупак. Затова може само да се катери по стълби и влиза през прозорци. Това е единствената му представа как се върши работа. И затова в тая работа с Малкото съкровище трябва да се внимава единствено за Сам. Бих искал да се запознаете със Сам. Ще ви хареса.
— Говориш като че ли ти е личен приятел. Бък положително не ми хареса.
— О, Бък! — презрително произнесе Уайт. Звукът на звънеца долетя през игрището и тръгнахме към къщата.
— Значи според теб можем да разчитаме, че рано или късно Сам със сигурност ще се появи? — запитах аз.
— Изобщо не се съмнявайте.
— Ще имаш доста работа.
— Както винаги.
— Предполагам, че и аз би трябвало да се отнасям по този начин. Все пак бих искал да знам какво подразбира Бък под „оправи“.
Уайт най-сетне се съгласи да даде мнение по този скучен въпрос.
— Предполагам, че ще се опита да ви халоса по темето с чорап, пълен с пясък — безгрижно изрече той. Подобна перспектива видимо не го притесняваше.
— Чорап с пясък, а? — казах аз. — Звучи вълнуващо.
— И усещането е вълнуващо. Изпитвал съм го не веднъж.
Разделихме се на вратата. Като утешител беше претърпял пълен провал.
Седма глава
Като си спомням за това днес, виждам, че дните, последвали пристигането на Одри в Санстед, сложиха истинското начало на познанството ни. Преди, по време на годежа ни, бяхме непознати, изкуствено свързани заедно, и тя се беше опълчила срещу оковите. Но сега за първи път започвахме да се опознаваме и да откриваме, че в крайна сметка имаме много общо.
Това нарастващо чувство на другарство не ме тревожеше. Колкото и да бях нащрек за най-дребния признак на опасност спрямо верността ми към Синтия, не открих нито един в приятелството ми с Одри. Точно обратното, изпитвах огромно облекчение, защото ми се струваше, че тази опасност е останала в миналото. Не бях допускал, че е възможно някога да изпитам към нея някакво спокойно чувство като тази непринудена дружба. През последните пет години въображението ми се бе въртяло около спомена за нея, докато започнах да изграждам в представите си някакъв почти свръхчовешки образ, някаква богиня. Това, през което минавах сега, разбира се, беше естествено освобождаване на ума ми от него, макар да не го съзнавах. Вместо богиня видях нормално човешко същество и си въобразих, че аз съм предизвикал тази промяна и чрез съзнателно усилие на волята съм вкарал Одри в разумно положение спрямо състоянието на нещата.
Предполагам, че някоя не твърде интелигентна пеперуда мисли същото по отношение на лампата. Последна й мисъл, когато влиза в пламъка, вероятно е самопоздравяването, че е уредила отношенията си с нея на толкова задоволителна и разумна основа.
И точно тогава, когато се чувствах най-доволен и в най-голяма безопасност, се разрази катастрофата.
Денят беше сряда и имах „свободен следобед“, но дъждът плющеше в прозорците и привлекателността на билярда в „Перата“ не се оказа достатъчна, за да ме накара да предприема трикилометрова разходка в бурята. Бях се настанил удобно в кабинета. В камината пламтеше хубав огън, мракът се разпръскваше от светлината на пламъците и мисълта, че докато аз си седях на топло, там долу Глосъп се бори с класа ми, ме накара да изпадна в състояние на мъдър покой. Одри свиреше на пианото в гостната. Звукът едва проникваше през затворената врата. Познах какво свири. Зачудих се дали мелодията е натоварена със същите спомени за нея, както беше за мен.