Музиката спря. Чух вратата на гостната да се отваря. Одри влезе в кабинета.
— Не знаех, че тук има някой — обясни тя. — Замръзнах. Огънят в гостната е угаснал.
— Ела и седни — казах аз. — Нали димът не ти пречи?
Притеглих един стол за нея до огъня с чувство за известна гордост. Ето, стоях там сам с нея в светлината на огъня, а пулсът ми беше нормален и умът — хладен. За миг си се представих като Силен Мъж — силният мълчалив мъж, който има железен контрол върху чувствата си. Бях доволен от себе си.
Тя поседя няколко минути, втренчена в огъня. Малки пламъчета пукаха уютно в сърцето на черно-червените въглени. Навън бурята тихичко свистеше и дъждовните струи се плискаха в прозореца.
— Тук е много приятно — най-сетне продума тя.
— Спокойно е.
Напълних си лулата и пак я запалих. Очите й, осветени за миг от кибритената клечка, изглеждаха замечтани.
— Седях тук и те слушах — казах аз. — Хареса ми последната мелодия, която свиреше.
— Винаги си я харесвал.
— Нима помниш? Помниш ли една вечер… не, едва ли я помниш.
— Коя вечер?
— Е, едва ли я помниш. Просто една особена вечер, когато свиреше това на пианото. Кой знае защо съм я запомнил. Беше в студиото на баща ти.
Вдигна бързо поглед.
— След това излязохме и седнахме в парка.
Изправих гръб развълнуван.
— Мина един мъж с куче — казах аз.
— С две кучета.
— Не, едно беше!
— Две. Булдог и фокстериер.
— Помня булдога, но, за бога, права си. Фокстериер с черна превръзка на лявото око.
— На дясното. На дясното око. Приближиха се до нас и ти…
— Аз им дадох шоколадови бонбони.
Отпуснах се бавно в стола.
— Имаш прекрасна памет — отбелязах. Тя се наклони към огъня, без да казва нищо. Дъждът биеше по стъклата.
— Питьр, значи все още ти харесва как свиря?
— Харесва ми повече от всякога, сега в свиренето ти има нещо, което преди отсъстваше. Не мога да го опиша… нещо.
— Мисля, че е опит, Питьр — тихичко рече тя. — Опит. По-възрастна съм с пет години от времето, когато свирех за теб, и през тези години преживях много. Може би, общо взето, да не е приятно да се бориш с живота, но… това се отразява благотворно на свиренето на пиано. Опитът се трупа в сърцето и излиза през пръстите.
Стори ми се, че говори малко горчиво.
— Одри, през тези години зле ли си живяла? — попитах аз.
— Много зле.
— Съжалявам.
— А аз — не. Научих много неща.
Млъкна отново с вперени в огъня очи.
— За какво мислиш? — обадих се аз.
— За много неща.
— Приятни?
— Смесени. Последното нещо, за което помислих, беше приятно. И то беше, че имах голям късмет да получа работата, която върша в момента. В сравнение с нещата, които съм правила…
Потрепера.
— Бих искал да ми разкажеш за тези години, Одри — рекох аз. — Какви са нещата, които си правила?
Облегна се на стола и засенчи с вестник лицето си от огъня. Очите й бяха в сянка.
— Ами, чакай да си спомня. Известно време бях медицинска сестра в болницата „Лафейет“ в Ню Йорк.
— Тежка ли е работата?
— Ужасно тежка. След известно време трябваше да се откажа. Но… човек се учи…. Учиш се… Научаваш най-различни неща. Реалности. Каква част от тревогите ти са въображаеми. В болницата се сблъскваш с истинското нещастие. Направо затъваш в него.
Не казах нищо. Чувствах се, не знам защо, малко неловко, малко в губеща позиция, както се чувстват хората в присъствието на силни личности.
— После станах сервитьорка.
— Сервитьорка?
— Казвам ти, че съм правила всичко. Бях сервитьорка, и то крайно нескопосана. Чупех чинии. Обърквах поръчки. Най-накрая се отнесох извънредно грубо с клиент и отидох да опитам друго поприще. Не помня вече какво последва след сервитьорството. Май беше сцената. Обикалях една година с пътуващ театър. И това беше тежка работа, но ми допадна. Последва шивачеството, което беше още по-тежко и не ми допадаше. И тогава за пръв път извадих късмет.
— Какво стана?
— Запознах се с господин Форд.
— Как?