— Вероятно не помниш госпожица Вандърли, американката, която живя в Лондон преди пет-шест години? Баща ми й даваше уроци по рисуване. Беше много богата, но по онова време умираше да е бохемка. Мисля, че затова се спря на баща ми за учител. Е, направо не излизаше от студиото, станахме големи приятелки и един ден, след всички неща, за които ти разказах, реших, че мога да й пиша и да видя дали не може да ми намери нещо по-добро. Беше душичка. — Гласът й потрепера и тя смъкна вестника, докато не скри цялото си лице. — Искаше да отида у тях и да остана да живея при нея завинаги, но не можех да приема. Обясних й, че трябва да работя. И тя ме изпрати при господин Форд, с когото семейство Вандърли се познава много добре. Така станах гувернантка на Огдън.
— Велики боже! — извиках аз. — Какво!
Тя се засмя малко несигурно.
— Не смятам, че бях добра гувернантка. Не знаех абсолютно нищо. Самата аз се нуждаех от гувернантка. Но все някак си се справих.
— А Огдън? — запитах аз. — Тази малка хиена не ти ли вгорчи живота?
— О, и тук извадих късмет. По някаква случайност съвсем слабо ме хареса и се отнасяше с мен много добре, по неговите стандарти, разбира се, стига да не му се пречках много-много, а аз не му се пречках. Бях ужасно безхарактерна, та ме остави на мира. Беше най-щастливото ми време от векове.
— И когато той пристигна тук, ти дойде с него като някаква бивша гувернантка, за да продължиш да му въздействаш морално?
Тя се засмя.
— Нещо такова.
Поседяхме малко в мълчание, а после тя облече в думи мисълта, която се въртеше в главите и на двама ни.
— Колко е странно, Питър, седим си тук и си говорим след всички тези… години.
— Като в сън!
— Точно като в сън… Толкова се радвам… Не знаеш колко съм се мразила, че… че…
— Одри! Не бива да говориш така. Дори не си го мисли. Освен това вината беше моя.
Тя поклати глава.
— Е, добре, да кажем, че не се разбрахме.
Тя кимна бавно.
— Така е, не се разбрахме.
— Но сега се разбираме — заявих аз. — Одри, ние сме приятели.
Тя не отговори. Мълчахме дълго време. А после вероятно вестникът помръдна, отблясък от огъня падна върху лицето й и освети очите й и при тази гледка нещо в главата ми запулсира като барабан, предупреждаващ някакъв град за надвисналата опасност. В следващия миг сянката отново ги покри.
Седях там напрегнат, вкопчен в ръчките на стола. Треперех. Нещо ставаше с мен. Изпитвах странното усещане, че съм на прага на нещо прекрасно и опасно.
Отдолу долетяха момчешки гласове. Работният ден беше свършил, а заедно с него и разговорът ни до огъня. След няколко минути някой — Глосъп или господин Абни — щеше да нахлуе в убежището ни.
И двамата се изправихме и тогава се случи. Вероятно се беше препънала в тъмното. Залитна напред, ръката й се вкопчи в ръкава на сакото ми и тя се озова в обятията ми.
Трая само секунда. Одри се съвзе, тръгна към вратата и изчезна.
Но аз останах на мястото си неподвижен, ужасен от разкритието, което ме озари в този кратък миг. Физическото съприкосновение с нея, усещането, че е топла и жива, бе срутило завинаги паянтовата постройка на дружбата, за която си бях въобразил, че е страшно устойчива. Бях казал на Любовта: „Дотук“, а Любовта ме бе заляла, още по-силна, защото беше възпряна. Времето за самоизмами бе изтекло. Познавах се.
Осма глава
1
Бях схванал от обясненията на Уайт, че Бък Макгинис не е човек, който се помайва, ако не го бях разбрал сам от лични впечатления. Светът се дели на мечтатели и деятели. От малкото видяно твърдо отнесох Бък Макгинис към втората категория. Очакавах го всеки ден да се задейства и бивах приятно изненадан, когато след поредните двадесет и четири часа все още не бях оправен. Но знаех, че часът ще удари и той удари.
Очаквах фронтална атака от Бък, не някаква хитрост, но когато тя дойде, беше толкова безкрайно фронтална, че основното ми чуство беше на някакво парализиращо изумление. Струваши ми се невъзможно, че събития, толкова характерни за Дивия Запад, можеха да се случат в мирна Англия, и то в такъв усамотен неин кът като Санстед Хаус.
Беше един от онези безкрайни дни, които се случват само в училищата. Едно училище зависи от времето много повече от останалите институции. Всяко момче става сутрин от леглото, заредено с определена доза пакостлива енергия и тя трябва по един или друг начин да се изразходва до вечерта, ако носителят й иска да се радва на здрав сън. Тъкмо затова учителите бленуват за летния срок, когато часовете между заниманията могат да се прекарват на открито. За едни заместник-директор на частно училище няма по-приятна гледка от множество момчета, изразходващи злостта си под ярките слънчеви лъчи.