В онзи особен ден от рано сутринта валеше сняг и макар възпитаниците на господин Абни да изгаряха от желание начаса да излязат да се поотъркалят в него, това им бе недвусмислено забранено. Никой училищен директор не се радва, като гледа как възпитаниците му рискуват да се простудят и поради това господин Абни бе като никога недвусмислен по въпроса. Суматохата след нощното посещение на господин Макгинис в училището беше довела до силни простуди у четирима лордове, двама баронети и по-малкия син на един достопочтен. Като капак на всичко, самият господин Абни пазеше леглото със сълзящи очи и гъгнив тенор, сведен до гърлено хриптене. Поради това възгледите му за игри в снега като подходящо занимание за момчетата бяха естествено предрешени.
В резултата Глосъп и аз трябваше да се опитваме да поддържаме ред сред тълпата малолетни главорези, никой от които не бе имал възможността да изразходва енергията си. Как се справяше Глосъп, мога само да си представя. Съдейки по факта, че аз, който обикновено поддържах приличен ред без особени усилия, бях направо съсипан, той вероятно се справяше доста зле. Класната му стая беше от отсрещната страна на вестибюла и гласът му често долиташе до мен, издигнат до бясно фортисимо.
Но малко по малко успяхме да избутаме деня и момчетата, сравнително утихнали, се бяха отдали на приготовленията си за вечерта, когато пред входната врата прозвуча пърпоренето на двигателя на голям автомобил. Звънецът зазвъня.
Спомням си, че в момента не обърнах особено внимание на този факт. Предположих, че имаме посещение от някой съсед, или отчитайки късния час, някой шофьор се е заблудил в в обърканата мрежа от черни пътища и е дошъл в Санстед Хаус да пита за пътя до Портсмут или Лондон. Ако класът ми го бе допуснал, изобщо нямаше да обърна внимание на посетителите. Но за тях звънецът беше тъй жадуваното прекъсване на монотонността на нещата. Приветстваха го най-сърдечно.
Глас: „Сър, моля ви, навън има кола.“
Аз (сурово): „Знам, че навън има кола. Продължавайте заниманията си.“
Различни гласове: „Сър, возили ли сте се някога на кола?“
„Сър, миналия Великден баща ми ми разреши да помагам при шофирането, сър.“
„Сър, кой смятате, че е?“
Изолиран гений ( имитиращ мотор): „Прр-прр! Прр-прр! Прр-прр!“
Тъкмо се канех да започна щедро да раздавам слаби оценки (опората на всеки учител), когато дочух особен звук. Последва веднага след отварянето на пътната врата. Чух стъпките на Уайт да прекосяват вестибюла, а след това — звук, който не можах да определя. Затворената врата на класната стая го заглушаваше, но все пак се чу. Напомняше на тътена на паднало тяло, но знаех, че не може да е това, защото в мирна Англия икономите, отварящи входната врата, не падат с тътен.
Класът ми, пълен с напрегнати слушатели, откри в звука нов материал за дружески разговор.
— Сър, какво беше това, сър?
— Чухте ли това, сър?
— Какво според вас е станало, сър?
— Тишина — кряснах аз. — Няма ли да…
Отвън се чуха бързи крачки, вратата на класната стая се отвори с трясък и на прага застана нисък набит мъж с шофьорско яке и шапка. Горната част на лицето му беше покрита от парче бял плат с дупки за очите, а в ръката му имаше пистолет браунинг.
Убеден съм, че ако на заместник-директорите се разрешаваше да носят бели маски и автоматични пистолети, поддържането на реда щеше да е детска игра. Над класната стая надвисна мълчание, каквото никакви закани за слаби бележки не можеха да възцарят. Докато се обръщах към посетителя, с ъгълчето на окото си забелязах малки момчета, възторжено ококорени пред чудотворното сбъдване на всичките им мечти, породени от приключенските четива за подрастващи. При последващото допитване не успях да установя някакви следи от страх. Всичко беше прекалено вълнуващо, за да предизвика страх. Илюстрацията от някой седмичник бе оживяла за тях, и само за тях, и те нямаха време за губене в страхове.
Що се отнася до мен, бях сащисан. Моторизирани банди можеха да тероризират Франция, скитници да ограбват влакове в Америка, но това беше мирна Англия, фактът, че Бък Макгинис върлува из околността, не правеше нещата по-малко невероятни. Гледах на взаимоотношенията си с Бък като на нещо, свързано с открити пространства и тъма. Бях решил, че може да залегне в засада на някой усамотен път и дори да обикаля из двора, но и в най-аналитичните си моменти не бях допуснал, че може да позвъни на входната врата и да насочи към мен револвер пред собствения ми клас.
И все пак това беше най-простото и дори най-очевидното нещо, което можеше да направи. При наличието на кола успехът беше неизбежен. Санстед Хаус беше абсолютно изолиран. В радиус от един километър нямаше дори колиба. Влак, катастрофирал по средата на някоя пустиня, не би бил по-самотен.