Освен това съществуваше и пълната безпомощност на едно училище при подобни случаи. Училището живее от доверието на родителите — крехка конструкция, която можеше да се срути и при най-лекичкото подухване. Всичко, свързано с него, трябва да се обвива с непробиваема дискретност. Не допускам, че господин Макгинис бе измислил съвсем сам всичко това, но не би могъл да направи по-умен ход дори да беше Наполеон. Докато някой собственик на обикновена къща в провинцията при нападение на маскирани мъже може да вдигне на крак цялата област да ги преследва, училищният директор ще действа точно по обратния начин. От негова гледна точка, колкото по-малко хора са в течение на случилото се, толкова по-добре. Родителите са нервна раса. Човек може да бъде идеалният директор и все пак връзката с някоя мелодрама може да го очерни в очите им. Те не питат. Прекалено паникьосани са за това. Златокосият Уили може да получава най-доброто възможно образование и все пак, ако мъже със заредени пищови са чести посетители в храма на науката, родителите ще си го приберат от там. За щастие на директорите подобни посетители рядко се мяркат на пътя им. В интерес на истината, мисля, че опитът на господин Макгинис бе първи по рода си.
Повтарям, не смятам, че Бък, чиято сила беше повече в действието, отколкото в умствените упражнения, беше замислил всичко това. Беше се доверил на късмета си и той му бе помогнал. В този случай областта нямаше да бъде вдигната на крак. Точно обратното, представих си как господин Абни развива бясна дейност в опитите си да замаже работата и да предотврати изтичането на информация по вестниците.
Мъжът с пищова заговори. Видя ме — бях застанал с гръб към камината, успоредно на вратата, обърна се рязко към мен и вдигна оръжието.
— Горе ръцете, приятел — рече той.
Гласът не беше на Бък Макгинис. Вдигнах ръце.
— Казвай, кой от тия е Съкровището?
Полуобърна глава към класа.
— Кое от вас, малките, е Огдън Форд?
Класът нямаше думи. Тишината продължаваше.
— Огдън Форд не е тук — заявих аз.
Посетителят ни не притежаваше онази светла вяра, толкова по-ценна от норманската кръв. Не ми повярва. Без да помръдва глава, изсвири силно. Отвън се дочуха стъпки. Друга ниска набита фигура нахлу в стаята.
— Не е в оная стая — отбеляза новодошлият. — Претършувах!
Това несъмнено беше приятелчето ми Бък. Навсякъде бих разпознал този глас!
— Да де, ама тоя — рече мъжът с пищова, като ме посочи — вика, че не е и тук. Къде е тогаз?
— Виж ти, та това е Сам! — възкликна Бък. — Здрасти, Сам! Радваш се да ни видиш, а? При това този път сме в партер, а?
Думите му имаха видим ефект върху колегата му.
— Туй Сам ли е? По дяволите! Нека му пръсна тиквата! — заговори той трескаво и като пристъпи към мен, яростно размаха свободния си юмрук. Като Сам бях станал крайно непопулярен. Никога не бях чувал толкова сгъстени чувства, съдържащи се в тъй малко думи.
За мое облекчение Бък възрази срещу такъв ход. Реших, че е крайно мило от негова страна.
— Задръж! — отсече строго той.
Другият задържа. Операцията протече под формата на сваляне на юмрука. Пшцовът остана на позиция. Господин Макгинис пое преговорите в свои ръце.
— Хайде сега, Сам — рече той, — ела тук! Къде е Съкровището?
— Името ми не е Сам — отвърнах аз. — Мога ли да си сваля ръцете?
— Да, стига да искаш да ти гръмнат темето.
Нямах такова желание. Продължих да ги държа вдигнати.
— Хайде сега, Сам — повтори господин Макгинис, — нямаме време за губене. Изплюй камъчето. Къде е онуй Съкровище?
Очевидно се налагаше да дам някакъв отговор. Нямаше смисъл да продължавам да отричам, че съм Сам.
— По това време на вечерта вероятно работи с господин Глосъп.
— Кой Глосъп? Оня със смачканата мутра в другата стая ли?
— Точно той. Описахте го съвършено точно.
— Да, ама не е там. Претьршувах. Я стига си се правил на умник, Сам, къде е?
— Не мога да ви кажа къде точно се намира в настоящия момент — съвсем правдиво отвърнах аз.
— Я стига! Нека му пусна един! — замоли се мъжът с пищова, крайно неприятен човек. Никога не бих се сприятелил с него.
— Ей ти, задръж! — нареди господин Макгинис. Другият пак задържа с неприкрито съжаление.
— Скрил си го някъде, Сам — подхвана господин Макгинис. — Не мож’ ме излъга. Ще преровя всяко кътче от сградата и ще го намеря.
— Чудесно — казах аз. — За нищо на света не бих ви попречил.