— Ти ли? Ти идваш с мен.
— Щом желаете. Ще ми бъде приятно.
— Стига си се лигавил, кретен такъв — изръмжа Бък във внезапен пристъп на ярост. — Говори като нормален човек! Застанал там и ме залива с щуротии! Зарежи!
— Кажи, защо да не мога да му фрасна един? — патетично запита пищовджията. — Какво против имаш да му размажа фасона?
Въпросът издаваше лош вкус. Бък не му обърна внимание.
— Дай ми желязото — нареди той и взе браунинга от него. — Хайде сега, Сам, или ще бъдеш послушен и ще клекнеш, или те чака това. Какво избираш?
— Ще бъда очарован да направя всичко, каквото пожелаете, господин Макгинис — заговорих аз, — но…
— Я стига вече! — с отвращение изрече Бък. — Мърдай тогава да обиколим мястото. Мислех, че ще имаш повече акъл, Сам, вместо да играеш тая глупава игричка, когато знаеш, че си надвит. Ти…
Силни бодежи в раменете ме принудиха да го прекъсна.
— Един момент — казах аз. — Ще си сваля ръцете. Схванах се.
— Ако го направиш, ще ти пробия дупка в кратуната!
— Както обичате. Но не съм въоръжен.
— Левак — обърна се той към другия, — провери дали не носи нещо.
Левака се приближи и започна експертно да ме потупва в областта на джобовете. Същевременно зловещо грухтеше, защото според мен от такова близко разстояние изкушението да ме фрасне сигурно беше неустоимо.
— Няма оръжие — мрачно обяви той.
— Тогава можеш да ги смъкнеш — разреши господин Макгинис.
— Благодаря — отвърнах аз.
— Левак, ти ще стоиш тук и ще пазиш тия хлапета. Мърдай, Сам.
Излязохме от стаята — кратка процесия от двама начело с мен. Бък беше зад гърба ми и осъществяваше предупредителни ръгвания с вярното „желязо“.
Първото нещо, което видяха очите ми, когато излязохме във вестибюла, беше тялото на мъж, проснато до входната врата. Светлината от лампата падаше върху лицето му и установих, че е Уайт. Ръцете и краката му бяха вързани. Докато го наблюдавах, той се размърда, сякаш се мъчеше да се освободи от въжетата, та усетих чувство на облекчение. Онзи звук, който бе достигнал до мен в класната стая, онзи тътен от падащо тяло бе станал крайно злокобен в светлината на случилото се по-късно. Добре беше да знам, че е още жив. Досетих се, и то правилно, както открих по-късно, че в неговия случай беше приложен чорапът с пясък. Бяха го ударили и повалили в безсъзнание още с отварянето на вратата.
До класната стая на Глосъп стоеше маскиран мъж, облегнат на стената. Беше нисък и набит. Бандата на Бък Макгинис очевидно се подбираше по тази линия. На външен вид можеха да минат за родени от една майка. Този мъж имаше своята индивидуалност под формата на рунтави рижи мустаци. Пушеше пура с вид на отдъхващ войн.
— Здрасти! — каза той, като се приближихме. Отметна палец към класната стая. — Заключих ги вътре. К’во става, Бък? — попита, като ме посочи с лениво кимване.
— Ще претьршуваме сградата — обясни господин Макгинис. — Хлапака го няма тук. Мърдай, Сам!
Леността на колегата му изчезна с магическа бързина.
— Сам! Туй Сам ли е? Я дай да го размажа!
Малко неща в този епизод ми се сториха по-забележителни от сходството в преобладаващите вкусове по отношение на мен от страна на бандата на господин Макгинис. Мъже, несъмнено с различни мнения по други въпроси, по този бяха завидно единодушни. Всички искаха да ме бият.
Но Бък имаше други планове спрямо мен. В момента му бях необходим като водач и стойността ми като такъв щеше да бъде увредена, ако ме размажеха. Макар и не по-дружелюбен към мен от съратниците си, той не допусна чувствата да попречат на работата. Съсредоточи вниманието си върху пътешествието по горните етажи с цялата сериозност на младия благородник, понесъл знамето със странния герб като в онова стихотворение.
Кратко нареди на съдружника си да зареже, което той стори, и ме побутна с дулото на пистолета. Мъжът с рижите мустаци отново отпусна гръб върху стената с известно униние и засмука пурата си като човек, разочарован от живота, а ние се качихме по стълбите и започнахме да претърсваме стаите на първия етаж.
Те се състояха от кабинета на господин Абни и две спални. Кабинетът беше празен, а единствените обитатели на спалните бяха трите момчета, повалени от простуда след среднощното посещение на господин Макгинис. Те изквичаха от изненада при вида на заместник-директора в подобна съмнителна компания.
Бък разочаровано ги огледа. Изчаквах го с чувството на търговец на добитък, чийто клиент обикаля говедата.
— Тръгвай — отсече Бък.
— Един от тези няма ли да свърши работа?
— Млъквай, Сам.
— Викай ми Сами — настоях аз. — Вече сме стари дружки.