Дори госпожа Форд за миг се смрази. Засмя се неуверено.
— Колко си деловит, миличък! — каза тя. Синтия разглеждаше наследника на фордовите милиони с обичайния си немигащ, полупрезрителен поглед.
— Цял ден е такъв — заяви тя. — Нямаш представа колко ми помогна това.
Госпожа Форд прочувствено се обърна към нея.
— О, Синтия, скъпа, не съм ти благодарила.
— Не си — сухо вметна момичето.
— Миличка, ти си същинско чудо. Наистина. Откакто получих телеграмата ти от Истнър, непрекъснато си го повтарям. — Млъкна. — Огдън, ела при мен, миличък.
Той нацупено отиде при нея.
— Да не вземеш да ме мачкаш — предупреди, преди да позволи да бъде обгърнат от протегнатите ръце.
— Кажи ми, Синтия — започна пак госпожа Форд, — как го направи? Казах на лорд Маунтри, че се надявам да видя моя Огдън скоро, но всъщност изобщо не хранех надежда.
— Този твой лорд Маунтри — заговори Синтия. — Къде се запозна с него? Защо досега не съм го виждала?
— Запознахме се в Париж през есента. Беше отсъствал дълго от Лондон, за да се грижи за болния си баща.
— Разбирам.
— Много е любезен, уреди да нарисуват портрет на Огдън. Но по дяволите лорд Маунтри. Защо се отклонихме от разговора? Кажи ми как измъкна Огдън.
Синтия се прозя.
— Оказа се фасулска работа.
— Огдън, миличък — отбеляза госпожа Форд, — не се отдалечавай. Искам те близо до мен.
— Добре де.
— Тогава стой до мен, ангелче.
— Я стига! — смотолеви ангелчето под нос. — Ей, адски съм гладен — добави то.
Сякаш ток удари госпожа Форд. Скочи на крака.
— Клетото ми детенце! Разбира се, че трябва да обядваш. Синтия, натисни звънеца. Ще ги накарам да ни изпратят храна.
— Да, ще обядвам тук — заяви Синтия.
— О, и ти не си обядвала! Съвсем забравих.
— И на мен така ми се стори.
— И двамата ще обядвате тук.
— Всъщност — отсече Синтия — струва ми се, че ще е по-добре, ако Огдън хапне долу в ресторанта.
— Искаш да клюкарстваш, а? Огдън, съкровище! — възкликна госпожа Форд. — Много добре, Синтия. Тръгвай, Огдън. Нали ще си поръчаш нещо хранително, сладкия ми?
— Можеш да заложиш главата си — отвърна троснато синът й наследникът.
Когато вратата се затвори, настъпи кратко мълчание. Синтия се загледа в приятелката си с особено изражение.
— Е, скъпа, успях — рече тя.
— Да. Ти си истинско чудо, мила.
— Така е — потвърди Синтия. Настъпи нова пауза.
— Между другото — заговори госпожа Форд, — не спомена ли, че имало някаква малка сметка, която те безпокояла?
— А, споменах ли го? Да, има. Доста е спешна. Всъщност в момента заема целия хоризонт. Ето я.
— Голяма ли е сумата? — Госпожа Форд взе парчето хартия и тихичко ахна. После отиде до писалището и извади чековата си книжка.
— Много мило от твоя страна, Неста — обади се Синтия. — Бяха започнали да стават заплашителни.
Сгъна спокойно чека и го пъхна в чантичката си.
— А сега ми кажи как го направи — настоя госпожа Форд.
Отпусна се в един стол и се облегна с ръце зад главата. Изглежда, за първи път се наслаждаваше на истинско спокойствие. Очите й бяха полупритворени, сякаш се готвеше да слуша любима музика.
— Започни от самото начало — тихо рече тя. Синтия сподави една прозявка.
— Добре, скъпа — отвърна тя. — Хванах влака за Истнър в десет и двайсет, който хич не е лош, ако смяташ някога да ходиш там. Пристигнах в дванайсет и петнайсет и отидох право в къщата — ти, разбира се, никога не си я виждала. Направо е очарователна. Казах на иконома, че искам да говоря с господин Форд по работа. Бях се погрижила предварително да съм сигурна, че го няма. В Дройтич е.
— Ревматизмът — промърмори госпожа Форд. — От време на време получава пристъпи.
— Човекът ми каза, че не си е вкъщи и сякаш реши, че и аз трябва да си тръгна. Но аз се залепих като марка. Изпратих го да ми доведе учителя на Огдън. Името му е Бростър, Реджи Бростър. Много приятен младеж. Едър, с широки рамене и толкова мило лице.
— Да, скъпа, да?
— Казах му, че готвя серия рисунки за едно списание по вътрешното обзавеждане на известни къщи в провинцията.
— И той повярва ли ти?
— Повярва на всичко. Той е от този тип хора. Повярва ми, когато му казах, че издателят ми особено се интересува от скица на стълбището. Бяха ми казали за стълбището в странноприемницата. Забравих какво точно беше, но е някакво специално стълбище.
— И така влезе вътре?
— И така влязох вътре.
— И видя Огдън?
— Само за секунда. После Реджи…
— Кой?
— Господин Бростър. Винаги мисля за него като за Реджи. Той си е направо роден Реджи. Такова мило, честно лице. Е, та както казах, Реджи откри, че е станало време за уроците и изпрати Огдън горе.