Беше въпрос, който трябваше да се реши по един или друг начин след секунди и разчитах, че ще успея да ги отнема от Бък, докато той се препъва в стола и търси дръжката на вратата.
Бях прав. Точно когато стигнах до кабинета, вратата на спалнята се отвори с трясък и къщата заехтя от крясъци и шум на топуркащи крака по непокрития с килим под. В отговор от вестибюла долу долетяха други викове с въпросителна нотка в края на изречението. Помощниците бяха енергични, но озадачени. Не им харесваше да напускат постовете си без изрични указания, а Бък, който крещеше, докато се препъваше по голите дъски, беше нечленоразделен.
Бях в кабинета със заключена зад гърба ми врата, преди да постигнат разбирателство. Скочих към прозореца.
Дръжката затрака. Крещяха гласове. Част от вратата се разцепи под ударите на ритници и пантите се разтресоха.
И тогава, май за първи път в живота ми, ме обхвана паника — чистият, сляп страх, който убива мисълта. Заля ме като вълна — същият парализиращ ужас, който се изпитва насън. И наистина, действителността приличаше на сън. Сякаш стоях извън тялото си и се наблюдавах отстрани, наблюдавах се как блъскам и дърпам с разранени пръсти прозореца, който не искаше да се отвори.
Кабинетният критик, разглеждащ дадена ситуация спокойно и без да бърза, вероятно би отдал малко значение на бързината и възбудата върху човешкия ум. Той е хладнокръвен и неангажиран. Вижда точно как би следвало да се постъпи и с какви прости средства да се предотврати катастрофата.
Сигурен съм, че би разпердушинил тогавашните ми затруднения. Беше смехотворно просто. Но аз бях загубил ума и дума и в момента не бях мислещо същество. В крайна сметка ме спаси не присъствието на духа, а чистата случайност. Точно когато вратата, държала се храбро до момента, поддаде под напора отвън, пръстите ми се изплъзнаха, удариха се в дръжката на прозореца и разбрах защо не мога да го отворя.
Дръпнах я към себе си и вдигнах стъклото. В стаята нахлу леден вятър, примесен със снежинки. Издрапах на перваза, а трясъкът зад гърба ми ми подсказа, че вратата е разбита.
Докато изпълзявах навън и вече се приготвях да се спусна, натрупаният по външния перваз сняг намокри коленете ми. В стаята се чу оглушителна експлозия и мигновено нещо ме парна по рамото като нажежено желязо. Извиках от болка, загубих равновесие и тупнах от перваза.
За мое щастие точно под прозореца имаше рододендронов храст, в противен случай щях да се пребия. Паднах право в него на ръце и крака по начин, който щеше да доведе до строшени кости, ако се бях изтърсил на твърда земя. След секунда бях на крака, разлюлян и изподран и, естествено, по-бесен от всякога в живота си. Идеята за бягство, водила ме допреди секунда, бе изчезнала яко дим.
Бях изпълнен, дори преливах от желание за битка. Помня как стоях там, ледените снежинки ме биеха по лицето и врага, и размахвах юмрук към прозореца. Двама от преследвачите ми се бяха надвесили през него, а трети надничаше зад тях като дребен човечец в периферията на тълпа. Макар и далеч от чувство на благодарност за спасението си, изпитвах съжаление, че няма начин незабавно да ги докопам.
Не направиха и намек за опит да поемат по бързия, но мъчителен път, който бях поел аз. Сякаш чакаха нещо да се случи. Не след дълго разбрах какво е това нещо. Откъм главния вход се дочу тропот на тичащ човек. Рязкото затихване на стъпките му ми подсказа, че е напуснал чакъла и е нагазил в снега. Отдръпнах се една-две крачки и зачаках.
Беше непрогледна тъмнина и не се опасявах, че ще ме видят. Стоях извън снопа светлина, падащ от прозореца.
Мъжът спря точно пред мен. Последва кратка размяна на реплики.
— Виждаш ли го?
Гласът не беше на Бък. Но пък Бък отговори. И когато осъзнах, че мъжът пред мен, застанал толкова близо, че можех да се метна на гърба му с един скок и по волята на Провидението да му извия врата, не беше някоя пионка, а самият господин Макгинис, се преизпълних с радост, която не успях да изживея мълчаливо.