Като си спомням сега за всичко това, не изпитвам никакво съжаление към господин Макгинис. Той не беше добър човек. Начинът му на говорене не беше приятен, а обноските му бяха по-скапани и от говора. Но макар и несъмнено да заслужаваше всичко, което му се случи, извади лош късмет, че бе застанал точно там точно в този момент. Реакциите ми след паниката, добавени към болката в рамото, драскотините по лицето и общото неудобство от мокротата и студа, ме бяха напъхали с безогледна ярост и решимост да причиня на всеки, изправил се на пътя ми, тежка телесна повреда — нещо, което рядко се случва на принципно кротките хора. С две думи — бях настървен да се бия и появата на Бък ми се стори направо дар божи.
Успя да стигне в отговора си до: „Не, не мога…“, когато аз скочих.
Чел съм за скока на ягуара и съм виждал някои доста впечатляващи плонжове на футболното игрище. Моят скок съчетаваше най-добрите качества и на двете. Докопах господин Макгинис в областта на кръста и воят, който нададе, когато се стоварихме на земята, прозвуча като музика в ушите ми.
Но колко е вярна старата римска поговорка „Surgit amari aliquid“. Удоволствието никога не е пълно. Все има нещо. В програмата, която бях изготвил, събарянето на господин Макгинис беше дреболия, най-обикновена прелюдия. Бях си наумил доста нещица, които да му сторя, след като го поваля. Но не ми било писано. Още докато посягах към гърлото му, забелязах, че светлината от прозореца потъмнява. Набита фигура беше пропълзяла на перваза, както бях направил аз, и чух драскането на обувки по стената при подготовката за скока.
Идва момент, когато и най-голямото удоволствие трябва да приключи. Гадно ми беше да се разделя с господин Макгинис точно когато го бях докопал, за да му въздам справедливост, но беше неизбежно. След секунда съратникът му щеше да слезе при нас като някакъв Омиров бог, спускащ се от облак, а не бях готов да се бия с превъзхождащ ме по численост противник.
Освободих се, като господин Макгинис остана странно кротък по време на процеса, и бях на крака под покрова на мрака точно когато подкреплението докосна земята. Този път не чаках. Жаждата ми за битки беше до известна степен утолена от сблъсъка с Бък, а постигането на безопасност вече нямаше да ми донесе безчестие.
Направих широк кръг, прекосих алеята за коли и си запробивах път в храстите, докато стигнах на няколко метра от мястото, където беше оставена колата, изпълваща нощта с тихото пърпорене на двигателя. Интересуваше ме какъв ще е следващият ход на противника. Малко вероятно беше да организира претърсване на околността за мен. Реших, че ще признае поражението си и ще се оттегли там, откъдето бе дошъл.
Оказах се прав. Не след дълго малка групичка се появи в светлината на фаровете. Бяха четирима. Трима вървяха, а четвъртият, псуващ е енергията и размаха на експерт, лежеше в ръцете им, с които бяха направили нещо като носилка.
Шофьорът на колата, стоял до момента като пън, чу шума и се обърна.
— Фанахте ли го? — запита той.
— Нищо не сме фанали! — отвърна сприхаво един от тримата. — Съкровището го няма, а ние погнахме Сам да го оправим, но той ни сложи капан и направи ужасни неща с Бък.
Положиха ценния си товар в купето, откъдето той продължи да ругае, макар вече да се повтаряше, и двама се качиха след него. Третият се настани до шофьора.
— Бък му е счупен кракът — обяви той.
— Мамка му! — рече шофьорът.
Никой млад актьор, получил първите си овации, не е изпитвал по-ярко чувство на удовлетворение от моето след тези думи. Животът може да поднася и по-благородни триумфи от счупването на крака на един бандит, но тогава не мислех така. Едва се сдържах да не извикам „Ура!“
— Да тръгваме — каза мъжът отпред.
Пърпоренето прерасна в рев. Колата се обърна и потегли с нарастваща скорост по алеята. Шумът й отслабна и заглъхна. Изтупах снега от сакото си и тръгнах към входната врата.
Първото, което направих още с влизането си, беше да освободя Уайт. Продължаваше да лежи на мястото, където го бях видял. Очевидно не беше успял да се справи с въжетата на ръцете и краката си. Помогнах му с доста тъпо джобно ножче и той сковано се изправи и взе мълчаливо да разтрива схванатите си китки.
— Отидоха си — обясних аз. Той кимна.
— С пясъчен чорап ли те…
Отново кимна.
— Счупих крака на Бък — със сдържана гордост съобщих аз.
Погледна ме недоверчиво. Разказах му колкото можах по-накратко преживяванията си, а когато стигнах до мястото, когато направих летящия плонж, мрачността се стопи от лицето му и се смени с радостна усмивка. Нараняването на Бък сигурно причиняваше болка на самия него, но положително беше извор на удоволствие за други. Докато описвах сцената, Уайт проявяваше, нескрит възторг.