— Това ще го поукроти за малко — беше коментарът му. — Предполагам, че поне седмица-две ще ни остави на мира. Това е най-добрият лек за главоболие, който съм получавал.
Потърка цицината, която се подаваше изпод косата му. Чувствата му не ме изненадаха. Който и да го беше цапардосал с торбата с пясък, беше си свършил добре работата, така че да предизвика немалко лоши чувства у жертвата. По време на разговора ни дочувах лек неравномерен шум, подобен на далечна гръмотевица. Сега осъзнах, че долита от класната стая на Глосъп и е причинен от удряне на ръце по вратата. Сетих се, че мъжът с рижите мустаци беше заключил отвън Глосъп и младите му възпитаници. Реших, че е постъпил правилно. И без тяхната помощ предстоеше голяма бъркотия.
Бях се запътил към моята класна стая, когато видях Одри на стълбите и отидох при нея.
— Всичко е наред — казах аз. — Отидоха си.
— Кои бяха? Какво искаха?
— Беше господин на име Макгинис, придружен от няколко приятели. Дойдоха да отвлекат Огдън, но не го намериха.
— Къде е той? Къде е Огдън?
Преди да успея да отговоря, настъпи истински ад. Докато говорехме, Уайт твърде неразумно бе отключил класната стая на Глосъп, която в момента изсипваше съдържанието си като бурен поток, оглавен от колегата ми.
В същия миг и моята класна стая започна да се изпразва. Вестибюлът се изпълни с момчета и шумът стана оглушителен. Всеки имаше да каже нещо и го казваха едновременно.
Глосъп стоеше до мен и бясно размахваше ръце.
— Трябва да се обадим по телефона — ревеше в ухото ми той — на полицията.
Някой ме дръпна за ръката. Беше Одри. Говореше нещо, което се давеше във врявата. Поведох я към стълбите и на първата площадка открихме относителна тишина.
— Какво каза? — попитах аз.
— Няма го.
— Кого?
— Огдън Форд. Къде е? Не е в класната си стая. Трябва да са го отвлекли.
Глосъп пристигна в галоп, прескачайки през няколко стъпала като алпийска козичка.
— Трябва да се обадим в полицията! — викаше той.
— Обадих се преди десет минути — заяви Одри. — Веднага ще изпратят хора. Господин Глосъп, Огдън Форд във вашия клас ли беше?
— Не, госпожо Шеридан. Мислех, че е при вас, Бърнс.
Поклатих глава.
— Господин Глосъп, тези мъже са дошли да го отвлекат — обясни Одри.
— Без съмнение същата банда негодници, към които принадлежеше мъжът от онази нощ! Това е възмутително. Нервите ми няма да издържат на тези непрекъснати набези. Трябва да получим полицейска защита. Престъпниците трябва да се изправят пред закона. Не бях чувал подобно нещо! В английско училище!
Очичките на Глосъп ядосано святкаха през очилата. Поведението на Макбет при срещата му с призрака на Банко можеше да се нарече спокойно в сравнение с неговото. Несъмнено посещението на Бък бе нарушило до голяма степен кроткия покой на щастливата ни малка общност.
Врявата във вестибюла се засилваше, вместо да стихва. Позакъсняло чувство на професионален дълг се пробуди у двама ни с Глосъп. Слязохме по стълбите и започнахме да установяваме ред, всеки в своя стил. Задачата не беше лесна. Подрастващите винаги са склонни да вдигат врява, дори и без повод, А когато имат солидно оправдание, като нахлуването на мъже с бели маски, които мушкат заместник-директорите в гърба с дулата на браунинги, направо надминават себе си. Съмнявах се, че изобщо ще ги укротим някога, ако не беше се случило така, че посещението на Бък съвпадна с времето за чая на момчетата, а кухнята беше останала встрани от операцията на посетителите. Както в много английски провинциални къщи и кухнята на Санстед Хаус се намираше в края на дълъг коридор, затворен с врати, които заглушаваха дори пистолетни изстрели. Освен това отличната ни готвачка имаше нещастието да е глуховата и в резултат въпреки бурята и сътресенията в нашата част на къщата, тя, подобно на дамата в поемата на Гьоте, тя бе продължила да реже хляб и да го маже с масло, та в този момент, когато изглеждаше, че нищо на света не е в състояние да укроти воя, над него се издигна звънецът за чая.
Ако съществува нещо достатъчно вълнуващо, което да накара възрастния англичанин и английското момче да пропуснат чая си, то още не е открито. Врявата стихна на мига.
Видимо преобладаваше чувството, че по-нататъшните въпроси могат да се отложат за по-нататък, за разлика от чая. Започна масово преселение по посока на трапезарията.