Глосъп вече се бе оттеглил с тълпата, а аз се канех да го последвам, когато на входната врата отново се позвъни.
Разбрах, че това трябва да е полицията, и зачаках. В предстоящото разследване несъмнено щях да съм главният свидетел. Ако имаше човек, намиращ се в центъра на събитията от начало до край, това бях аз.
Уайт отвори вратата. Зърнах сини униформи и пристъпих да поема ролята на домакин.
Бяха само двама. В отговор на спешния ни зов за помощ срещу въоръжени бандити, Негово величество Законът се бе материализирал под формата на тлъст инспектор и длъгнест кльощав полицай. Докато вървях към тях да ги посрещна, си мислех, че са извадили късмет с късното си пристигане. Направо виждах как Левака и рижомустакатият, пропаднали в опитите си да ме ликвидират, предизвикват паника в редовете на професионалните полицейски сили, представени тук.
Уайт, отново прост иконом, ме представи.
— Това е господин Бърнс, един от преподавателите в училището — произнесе той и се оттегли от сцената. Няма човек, който по-добре да си знаеше мястото от Уайт в ролята на иконом.
Инспекторът остро ме изгледа. Полицаят зяпаше в пространството.
— Хм! — обади се инспекторът.
Бях ги кръстил за себе си Боунс и Джонсън. Не знам защо, освен че ми приличаха на такива.
— Повикали сте ни по телефона — обвиняващо произнесе Боунс.
— Така е.
— Какъв е проблемът? Какво… извади ли бележника?… се случи?
Джонсън премести поглед от далечината и извади бележник.
— Някъде малко след пет… — започнах аз.
Джонсън наплюнчи молива.
— Към пет и половина пред входната врата спря автомобил. В него имаше петима маскирани мъже с револвери.
Заинтригувах ги. Нямаше съмнение. Здравословната руменина на Боунс се задълбочи, а очите му се ококориха. Моливът на Джонсън летеше по страницата и се препъваше от вълнение.
— Маскирани мъже? — повтори като ехо Боунс.
— С револвери — повторих аз. — Сега не сте ли доволни, че не присъствахте на цирка? Звъннаха на входната врата, а когато Уайт им отвори, го повалиха с торбичка с пясък. После…
— Чакайте!
Зачаках.
— Кой е Уайт?
— Икономът.
— Ще снема показанията му. Доведете иконома.
Джонсън послушно затрополи.
Останал насаме с мен, Боунс стана по-приветлив и неофициален.
— Не съм чувал толкова странно начало, господин Бърнс — заяви той. — От двайсет години съм в полицията и нищо подобно не съм срещал. Боят с петли е нищо работа в сравнение с това. Какво, за бога, са търсили мъже с маски и револвери тук? Първата ми мисъл беше, че се майтапите с мен.
Бях шокиран от подобна идея. Побързах да му дам допълнителни подробности.
— Бяха банда американски разбойници, дошли да отвлекат сина на господин Елмър Форд, който учи в училището. Нали сте ли чували за господин Форд? Той е американски милионер и през последните години са правени нееднократни опити за отвличането на Огдън.
В този момент Джонсън се върна, придружен от Уайт. Уайт разказа историята си накратко, показа цицината и белезите от въжето по китките си и беше освободен. Реших, че ще е най-добре разговорът да продължи в присъствието на господин Абни, който според мен щеше да има какво да каже по въпроса за премълчаването на цялата работа.
Качихме се горе. Счупената врата на кабинета ни задържа още малко и доведе до нови гърчове на активност от страна на молива на Джонсън. Като свършихме там, продължихме към стаята на господин Абни.
Боунс авторитетно почука на вратата, което предизвика тревожно „Кой е?“ от страна на обитателя й. Обясних естеството на посещението ни през ключалката. Отвътре се дочу тътренето на мебели. Единственото кратко интервю с Бък очевидно бе вдъхновило работодателя ми да се подсигури срещу второ, като се барикадира с всичко, попаднало му подръка. Мина доста време, преди пътят ни за влизане да се разчисти.
— Вбезде — най-сетне се обади гласът.
Господин Абни седеше в леглото с плътно увити около себе си завивки. Видът му още беше объркан. Мебелите в стаята бяха разместени, а ръженът на пода до леглото показваше, че би продал скъпо живота си.
— Рабваб се да би бидя, идспектое — рече той. — Господиб Бърбс, какбо е обясбебието ба тази страбна идтоия?
Отне ми доста време да обясня на господин Абни и още повече да убедя Боунс и колегата му, че засега не желаем в околността и по вестниците да се зашуми по въпроса и че силно настояваме да се избегне публичността. Бяха видимо разочаровани, когато схванаха положението на нещата. Случаят, подходящо разгласен, би бил най-шумният скандал в околността и жадните им очи вече виждаха блясъка на славата само на крачка. Все пак споменаването на студен котлет и чаша бира в кухнята поразсея мрачното им настроение и двамата изчезнаха в търсенето им с нещо, почти доближаващо се до веселост, като Джонсън до края не спря да води записки.