Едва се махнаха, и Глосъп нахлу в стаята като вихър в състояние на нарастващо вълнение.
— Господин Абни, никъде не можем да намерим Огдън Форд!
Господин Абни посрещна информацията с гръмка кихавица.
— Как така? — запита той, след като пристъпът му премина. Обърна се към мен. — Господиб Бърбс, от дубите ви разбрах, че бегодбиците са си тръгбали без бобчето Форд.
— Твърдо. Видях ги, като заминаха.
— Претърсих старателно цялата къща — заяви Глосъп, — но от него няма и следа. И това не е всичко. Момчето Бекфорд също го няма.
Господин Абни се хвана за главата. Клетникът не беше в състояние да понесе хладнокръвно тази серия от удари. Беше като човек, който, отървал се от земетресение, е блъснат от кола. Тъкмо отчасти беше успял да преглътне тихото съзерцание на господин Макгинис и приятели, когато бе призован да посрещне това ново злощастие. А имаше и хрема, която подкопава устоите и на най-великите. Наполеон би победил при Ватерло, ако не е имал хрема.
— Де божете да даберите Огъстъс Бекфорд? — немощно отекна той.
— Трябва да са избягали заедно — заяви Глосъп. Господин Абни седна в леглото като убоден.
— Подоббо бещо бикога бе се е случбабо в тоба училище! –проплака той. — Осбоббият ми стребеж бибаги е бил бобчетата би да се чубстбат в Сабстед Хаус като в щастбиб доб. Систеббо съб басърчабал духа ба бесело задоболстбо. Бе бога сериозбо ба побярбаб, че Огъстъс Бекфорд, едбо от бай-чароббите бобчета, което ебе ибали, е оббибеб в убиш-лебо бягстбо.
— Може да го е подтикнало онова момче Форд — каза Глосъп, –което — добави злокобно той — според мен е самият дявол.
Господин Абни не възрази срещу тези тежки думи. Вероятно хипотезата му се стори доста убедителна. И според мен в тях имаше нещо вярно.
— Бедбага трябба да се бапраби бещо! — възкликна господин Абни. — Бвого е бажбо да се предприебат безабавби берки! Сигурбо са отишли б Лобдоб. Господиб Бърбс, трябба бедбага да забибете за Лобдоб. Аз сабият бе бога с тази простуда.
Ирония на съдбата беше, че единственият път, когато дългът действително налагаше този шампион на отскачанията до Лондон да замине за столицата, той не бе в състояние да го стори.
— Много добре — заявих аз. — Ще отида да проверя кога е първият влак.
— Господиб Глосъп, вие ще поебете училището. Боже би ще е бай-добре да се върбете долу при бобчетата.
Когато слязох във вестибюла, видях Уайт да се помайва наоколо.
— Уайт — започнах аз, — знаеш ли нещо за влаковете до Лондон?
— В Лондон ли отивате? — запита ме той с най-разговорливия си маниер. Стори ми се, че ме поглежда доста любопитно.
— Да. Огдън Форд и лорд Бекфорд са изчезнали. Господин Абни смята, че може да са избягали в Лондон.
— Нищо чудно — доста сухо ми се стори, че откликна Уайт. В поведението му определено имаше нещо особено. — И вие тръгвате подир тях.
— Да. Трябва да взема влака.
— След час има бърз влак. Имате достатъчно време.
— Кажи го на господин Абни, докато си опаковам багажа. И повикай по телефона такси.
— Разбира се — рече Уайт и кимна.
Качих се в стаята си и започнах да хвърлям някои неща в куфара. Бях щастлив по няколко причини. Едно посещение в Лондон след изтощителните седмици в Санстед беше нещо като неочакван подарък. Вкусовете ми са на градски човек и представата за един час в някой мюзикхол — щях да закъснея за театрите, — с последваща вечеря в някой ресторант с оркестър силно ми допадна.
Когато се върнах във вестибюла, помъкнал куфара, открих там Одри.
— Изпращат ме в Лондон — обявих аз.
— Знам. Уайт ми каза. Питър, доведи го.
— Нали затова ме пращат.
— Това значи всичко за мен.
Погледнах я изненадан. На лицето й имаше особено напрегнато изражение, което не можех да си обясня. Отказах да повярвам, че някой може да се тревожи за добруването на Малкото съкровище само заради ангелския му нрав. Освен това, след като беше отишъл доброволно в Лондон, положително се забавляваше.
— Не разбирам — казах аз. — Как така?
— Ще ти обясня. Господин Форд ме изпрата тук да съм близо до Огдън, да го пазя. Знаеше, че винаги съществува опасност от опити за отвличането му, въпреки че го доведохме в Англия съвсем тихомълком. Затова се озовах тук. Аз отговарям за него. И се провалих. Ако Огдън не се върне, господин Форд няма да иска да има нищо общо с мен. Той не прощава провалите. Това означава, че ще трябва да се върна към старата си работа — шивачка, сервитьорка или каквото успея да намеря. — Потрепера. — Питър, не мога повече. Цялата ми енергия е изчерпана. Не мога отново да преживея всичко това. Върни го. Длъжен си. Ще го върнеш, нали? Кажи, че ще го върнеш.