Не й отговорих. Не намерих какво да й кажа, защото именно аз бях причината за всичките й грижи. Аз бях планирал всичко. Аз бях дал на Огдън Форд парите, закарали го в Лондон. И веднага, стига да успеех да пристигна навреме и да го предотвратя, той и прислужникът ми Смит щяха да се качат на ферибота в Дувър, на път за Монако.
Девета глава
Едва след дълги часове на размисъл ми просветна, че най-простият и безопасен начин да изведа Малкото съкровище беше да го убедя да се изведе сам. Сетил се веднъж, останалото беше просто. Преговорите, проведени онази сутрин в двора на конюшнята, бяха кратки. Предполагам, че момче като Огдън, преживяло поредица от спасявания на косъм от отвличане, приема нормално неща, които биха стреснали обикновеното дете. Вероятно реши, че съм доверено лице на майка му и че парите, които му дадох за пътни и дневни, са нейни. А може и да бе очаквал нещо подобно. Във всеки случай схвана основните линии на схемата с изумителна бързина. Ръчицата му се протегна към сухото, преди да съм довършил изречението си.
Съществената част на плана ми се състоеше в това той да се измъкне в Лондон и да отиде в апартамента ми, където щеше да намери Смит, и заедно с него да замине при майка си в Монако. Бях пратил на Смит писмени нареждания да е готов за експедицията. Така замислената схема нямаше недостатъци и макар Огдън да я бе пообъркал с настояванията да вземе със себе си Огъстъс Бекфорд да му прави компания, не беше застрашил успеха й.
Но ето че възникна напълно непредвидено обстоятелство. Единственото ми желание в момента беше да проваля всичко, което бях замислил.
Стоях там и я гледах онемял, мразех се, че бях станал причина за тревогата в очите й. Нямаше да се чувствам по-долен, ако я бях ударил. В отчаянието си проклех Синтия, че ме беше въвлякла в тая каша.
Чух някой да произнася името ми и като се обърнах, видях Уайт, застанал до лакътя ми.
— Сър, господин Абни желае да ви види.
Качих се горе, щастлив, че се махам. Напрежението беше започнало да къса нервите ми.
— Вбезте, господиб Бърбс — рече работодателят ми и глътна едно хапче. Държанието му беше по-замаяно от всякога. — Уайд доку-що би набраби… ъъъ… крайбо страббо съобще-бие. Излиза, че той всъщбост е детектив, сбужитеб на Агебция Пибкъртъб, за която положителбо сте чуваби.
Значи Уайт се беше разкрил. Общо взето, не се учудих. Мотивът му да се прикрива, за да не изнервя господин Абни, положително вече не съществуваше. Набег на червенокожи индианци, размахали томахавки, едва ли би изнервил повече господин Абни.
— Предполагам, е изпратен от господин Форд? — рекох аз. Трябваше да кажа нещо.
— Ибеббо. А… точбо така. — Кихна. — Господиб Форд, без |да се посъветва с беб, няба да кобебтираб добрия вкус или бъдростта на това действие, е изпратиб Уайт да заебе поста ба иконоб в тази… ъъъ… къща, сбед като предшествебикът бу бапусба без предупреждебие, несъббебо подкупеб от сабия господиб форд. Боже и да греша по отбошебие на господиб Форд, бо бисбя, че съб прав.
Аз мислех същото.
— Както и да е — продължи господин Абни, като махна от лицето си бурканче с ментол, което душеше с напрегнатата концентрация на куче пред заешка дупка, — всичко това вече е бибало. Спобебах го сабо, за да ви обясбя защо Уайт ще дойде с вас в Лобдоб.
— Какво!
Изумлението ми попречи да сдържа възклицанието. Това беше неприятно. Ако тоя гаден детектив дойдеше с мен, възможността ми да върна Огдън се свеждаше до нула. Намерението ми беше да отида веднага в апартамента си с надеждата, че още не е заминал. Но как щях да обясня пред Уайт присъствието му там?
— Господин Абни, не смятам, че е нужно — запротестирах аз. — Сигурен съм, че мога да се справя и сам.
— Две гбави са по-добри от едба — важно произнесе инвалидът и отново зарови лик в бурканчето.
— Много баби — хилаво дете — отвърнах аз. Щом разговорът щеше да се сведе до размяна на поговорки, можех да го поддържам, докато му писне.
Но той спря да подхранва интелектуалното равнище на дебата.
— Гбупости! — тросна се с раздразнението на човек, чиято поговорка е била затапена. Рядко го бях чувал да говори толкова остро. Разголването на Уайт очевидно го бе впечатлило. Притежаваше преклонението на обикновения мирен човечец пред професионалния детектив.
— Уайт ще ви придружи, господиб Бърбс — заинати се той.