— Много добре — отвърнах аз.
В края на краищата може би щях да успея да му се изплъзна. Лондон е голям град.
След няколко минути таксито пристигна и двамата с Уайт потеглихме към мисията си.
В таксито не разговаряхме много. Бях прекалено зает с мислите си, за да подхвърлям фрази, а и Уайт очевидно бе погълнат от свои проблеми.
Едва когато се настанихме в едно празно купе и влакът потегли, му дойде дар словото. Бях се запасил с книга като бариера срещу разговора и веднага се престорих, че чета, но той проби защитата ми.
— Интересна ли е книгата, господин Бърнс?
— Много — отвърнах аз.
— Животът е по-интересен от книгите.
Не отговорих на това проникновено откритие. Но той не миряса.
— Господин Бърнс — подхвана пак след няколко секунди мълчание.
— Да?
— Хайде да си поприказваме за разнообразие. Тези пътувания с влак са страшно дълги.
Отново ми се стори, че долових същата многозначителност в гласа му, която бях забелязал и при кратката ни размяна на реплики във вестибюла. Вдигнах очи и срещнах погледа му. Наблюдаваше ме по крайно особен начин. В тези интелигентни кафяви очи имаше нещо, което ме накара да се почувствам не съвсем добре. Нещо ми подсказа, че имаше определена причина да ми натрапва разговора си.
— Предполагам, че мога да ви заинтересувам далеч повече от тази книга, дори тя да е най-успешният плод на издателското дело.
— О!
Той запали цигара.
— Не искахте да дойда с вас при това пътуване, нали?
— Стори ми се съвсем ненужно да тръгваме и двамата — равнодушно отбелязах аз. — Но все пак може би две глави наистина са за предпочитане от една, както отбеляза господин Абни. Какво възнамерявате да правите, като пристигнем в Лондон?
Той се наведе и ме потупа по коляното.
— Възнамерявам да се залепя за теб като гербова марка, синко — заяви прочувствено. — Това възнамерявам да направя.
— Моля?
Открих, че гузната съвест ме затруднява да го погледна в очите и това ме ядоса.
— Искам да открия адреса, който тази сутрин даде на малкия Форд в двора на конюшнята.
Странно е колко буквални са някои литературни изрази. Чел съм истории, в които сърцето на някой смаян герой се качва в гърлото. За секунда ми се стори, че и моето направи точно това. Илюзията, че някакъв твърд предмет засяда в гръкляна ми, беше рядко правдива, а положително усетих и вакуум на мястото, където трябваше да се намира сърцето ми. Не бих могъл да произнеса дума дори срещу солидно възнаграждение. Не можех дори да дишам. Ужасяващата неочакваност на удара ме бе парализирала.
Но Уайт очевидно бе готов да продължи разговора и без моя помощ.
— Предполагам, не знаеше, че се навъртам наоколо, защото нямаше да говориш така. Е, бях наоколо и чух всяка твоя дума. Ето ти парите, каза ти, а той трябваше да ги вземе и да замине за Лондон, да отиде на адреса, написан на онази картичка, а приятелчето ти Смит да се погрижи за него. Предполагам, че и преди това е имало някакъв разговор, но не стигнах навреме да го чуя. Но чух всичко, което ми трябваше, освен адреса. И точно него ще открия, като стигнем в Лондон.
Произнесе тази смазваща информация с плътен и утешителен глас, сякаш беше нещо най-ежедневно. А на мен ми се стори като края на света. Представих си, че вече на практика съм арестуван. Какъв глупак бях да обсъждам подобен въпрос на място като двора на конюшнята, колкото и безлюден да ми се беше сторил. Би трябвало вече да съм разбрал, че в едно училище няма безлюдни места.
— Трябва да си призная, че подскочих, като те чух да говориш ония неща — продължи Уайт. — Не мога да се похваля, че притежавам детска доверчивост към хората около себе си, но дори за миг не бях заподозрял, че и ти си в играта. Това за сетен път доказва — философски добави той, — че когато налетиш на кокошчица със златни яйца, каквато е Малкото съкровище, трябва да подозираш всекиго.
Влакът не спираше да трака. Опитвах се да приведа мозъка си в работно състояние, да скалъпя някакъв план, но не успявах.
Като се изключи осъзнаването, че бях натикан в най-страшния капан в живота си, бях изцяло загубил възможността да разсъждавам.
Уайт продължаваше с монолога.
— Доста ме озадачи — призна той. — Не можах да те поставя на точното място. Най-напред, естествено, реших, че работиш с Бък Макгинис и хората му. После тази вечер стана онова и разбрах, че за когото и да работиш, не е Бък. Но сега ми е ясно. Не работиш за никого. Играеш за собствена сметка. Готов съм да се обзаложа, че е първата ти работа — открил си възможността да спечелиш тлъста сумичка, като притиснеш стария Форд, решил си, че е по-добро от учителстването, и си се възползвал.