Наведе се и отново ме потупа по коляното. В това му действие имаше нещо безкрайно дразнещо. Като човек с опит мога да заявя, че макар винаги да е гадно да те арестува детектив, да те арестува такъв с бащински снизходително държане е направо влудяващо.
— Виж сега — продължи той, — можем да се обединим в тая работа.
Предполагам, че споменът за същите думи от устата на Бък Макгинис ме накара да подскоча и да го зяпна.
— Ще бъдем страхотен екип — заяви той със същия нежен глас. — Ако някога е имало случай, достоен за делене по равно, това е този. Ти държиш хлапето, аз държа теб. Не мога да го докопам без твоята помощ, а и ти не можеш да се измъкнеш с него, ако не ме укротиш. Мъртва точка. Единственият начин е да участваме заедно в играта и да делим по равно. Става ли?
Засия любезно при вида на объркването ми, докато вадеше цигара и палеше клечка кибрит. После изпусна доволно облак дим, кръстоса крак връз крак и се облегна комфортно назад.
— Синко, когато ти казах, че съм човек на Пинкъртън — заяви той, — бях на километри от голата истина. Но ти ме спипа да стрелям в имението и трябваше да ти дам някакво обяснение.
Пусна кръгче дим и го занаблюдава мечтателно, докато то се стопи във въздушния поток от вентилатора.
— Аз съм Сам Фишър Мазника — довърши той.
Когато се сблъскат два вида чувства, по-слабите се предават. Каквато и изненада да бях в състояние да изпитам, тя бе погълната от облекчението ми. Ако бях в състояние да се смайвам, информацията на събеседника ми щеше да ме смая. Но не бях. Бях толкова облекчен, че не е служител на Пинкъртън, че направо не давах пет пари какъв е.
— В тези дребни случаи имам отдавнашен навик — продължи той — да оставям другите да свършат грубата работа и да се намеся едва когато ми разчистят пътя. Това пести грижи и разноски. Не пътувам с цяла банда като тъпанаря Бък. Каква беше ползата от бандата му? Само се мотаят в краката един на друг и развалят всичко. Погледни Бък! Къде е той сега? Паднал и сразен. Докато аз…
Усмихна се самодоволно. Държането му ме подразни. Не бях съгласен да бъда разглеждан от този негодник като обикновена маша.
— Докато вие… какво? — попитах. Погледна ме с лека изненада.
— Как какво, идвам с теб, синко, и си получавам дяла като джентълмен.
— Нима?
— Как, не е така?
Загледа ме полуукорително, полулюбящо като мил възрастен чичо, който спори с твърдоглав племенник.
— Млади човече — каза той, — положително не си въобразяваш, че можеш да ме изпързаляш в този бизнес, нали? Признай си, че не ме бъркаш с онзи дебелоглав простак. Синко, и през ум да не ти е минало, че не съм подготвен за всеки ход в тази игра. Да не се самозаблуждаваш с идеята, че не съм си опекъл работата? Да чуем какво те тревожи. Май си набил в главата си някакви глупости. Да ги обсъдим спокойно.
— Ако не възразявате — заявих аз, — не съм съгласен. Не желая да разговарям с вас, господин Фишър. Не ми допадате и не харесвам вашия начин да си печелите хляба. Бък Макгинис е достатъчно лош, но поне е прям. А за вас няма оправдание.
— Май сме извънредно праведни по това време на денонощието, а? — кротко запита Сам. Не отговорих.
— Това не е ли професионална завист?
Беше прекалено.
— Да не би дори за миг да сте си въобразили, че правя всичко това за пари?
— Останах с такова впечатление. Сбърках ли? Да не отвличаш милионерски синчета за здраве?
— Обещах да върна момчето на майка му. Затова му дадох парите да отиде в Лондон. Затова и прислужникът ми трябваше да го заведе в… там, където е госпожа Форд.
Не ми отговори с думи, но ако веждите можеха да говорят, неговите казаха: „Нима, скъпи ми господине?“ Не жах да остана безучастен пред изразеното от тях недоверие.
— Това е самата истина — настоях аз. Той сви рамене като човек, който си мисли: „Тъй да бъде. Да сменим темата.“
— Току-що каза, че е трябвало да го заведе. Да не си променил плановете си?
— Да, ще върна момчето в училището.
Засмя се с плътен, къдрав смях. Двойната му гуша доволно се затресе.
— Няма да стане — отсече той и поклати глава с шеговит упрек. — Няма да стане.
— Не ми ли вярвате?
— Честно казано — не.
— Много добре — отвърнах аз и се зачетох в книгата.
— Ако смяташ да ми се изплъзнеш, трябва да го направиш по-умно — захихика той. — Представям си как връщаш Съкровището в училище.
— Можете и да го видите, ако искате.
— Интересно какъв адрес му даде — заразсъждава той на глас. — Е, скоро ще разбера.
Потъна в мълчание. Влакът се носеше към Лондон. Погледнах си часовника. Наближавахме.
— Настоящата договореност за делене по равно — наруши Сам дългото мълчание — е в сила, разбира се, само в случай, че прекратиш тия глупави игрички и си почтен спрямо мен. Ще ти го кажа ясно. Или сме партньори, или сме съперници. Ти решаваш. Ако си разумен и ми дадеш онзи адрес, аз ти давам думата си…