— Вашата дума на честен човек? — презрително възкликнах аз.
— Крадците също имат чест! — отвърна Сам с несмутима любезност. — Не бих те измамил за нищо на света. Но ако смяташ, че ще можеш да се справиш и без моята помощ, тогава мой тъжен дълг ще бъде да те проследя до хлапака и да прибера него и парите изцяло за своя сметка. Да разбирам ли — продължи той, защото не му отговорих, — че предпочиташ войната пред съюза?
Обърнах страницата на книгата и продължих да чета.
— Ако Младостта знаеше! — въздъхна той. — Млади човече, аз съм почти два пъти по-възрастен от теб и по скромни изчисления съм около десет пъти по-умен от теб. И въпреки това в своето всепоглъщащо самодоволство, с твоето неподражаемо нахалство, ти си въобразяваш, че можеш да ми подложиш динена кора. На мен! Смехотворно!
— Смейте се! — вметнах аз. — Смейте се, докато можете.
Поклати неодобрително глава.
— След няколко часа няма да си толкова боен, синко. Опасявам се, че ще се хапеш там, където не се стигаш. А още по-късно, когато колата ми те опръска с кал на булевард Пикадили, ще вкусиш цялата горчивина на разкаянието. Е, предполагам, че Младостта трябва сама да натрупа своя опит!
Погледнах го срещу себе си — седеше си дебеличък, розов и самодоволен, пафкаше с цигарата и сърцето ми се затопли към стария разбойник. Беше невъзможно да поддържаш отношение на справедлив гняв спрямо него. Можех да ненавиждам начина му на живот, да го мразя като представител, и то виден такъв, на една от най-презрените търговии в света, но от него се излъчваше някакъв слънчев чар, който ме караше да не изпитвам враждебност към него като човешко същество.
Затворих с трясък книгата и избухнах в смях.
— Вие сте истинско чудо! — възкликнах аз.
Той също се засмя на това, прие го като доказателство, че се приближавам към неговия дружелюбен и разумен подход към въпроса.
— Значи смяташ да преразгледаш… — рече той. — Отлично! Сега, скъпи ми младежо, майтапът настрана, ще ме заведеш ли на онзи адрес, или не? Забелязваш, че не желая да ми го кажеш. Нека помежду ни не стои сянката и на най-малко съмнение за измама. Всичко, което искам от теб, е да ми разрешиш да те придружа до мястото, където се крие Съкровището, а после да разчитаме на по-големия ми опит в тези игри да го измъкнем спокойно и да започнем преговорите с татенцето му.
— Предполагам, че имате богат опит? — попитах аз.
— Доста, доста богат.
— Не ви ли тревожи това, че причинявате големи тревоги и нещастия?
— И двете са съвсем временни. Освен това погледни на нещата от друг ъгъл. Помисли за радостта и облекчението на осиротелите родители, когато синчето отново им цъфне у дома! Не си ли струва да изпиташ временен потрес, за да изживееш подобно щастие? В известен смисъл можеш да ме наречеш хуманен благодетел. Научавам родителите да ценят децата си. Знаеш ги какви са. Някоя сутрин тати има служебни неприятности. И какво прави, като се прибере? Разтоварва се, като крещи на малкия Уили. Госпожа Ван Първо Семейство забравя да покани мамчето на тежкарската си вечеря. И какво става? Мамчето си го изкарва на Уили. Може би го обичат, но са твърде свикнали с него и го приемат като една безспорна даденост. Не разбират какво е той за тях. И тогава един паметен следобед той изчезва.
Каква мъка! Какви угризения! „Как можах да кажа на горкото ми ангелче да спре да ми врещи на главата!“, — стене бащата. „Пляснах го! — хлипа майката. — С тази обсипана с пръстени ръка шляпнах изчезналата душичка!“ — „Не сме достойни да го имаме! — вият и двамата. — О, само да можеше да се върне!“ Е, то се връща. Получават си го обратно в момента, в който решат да се появят с чувалче небелязани стодоларови банкноти. А след това сериозно се замислят, преди пак да си излеят нервите върху клетото хлапе. Тъй че аз внасям универсално щастие в домовете. Не твърдя, че татко не побеснява всеки път, когато съзре ямата в банковата си сметка, но, по дяволите, за какво са парите, ако не за харчене?
Подсмръкна, обхванат от алтруистичен възторг.
— Защо си толкова вманиачел да отвлечеш Огдън Форд? — запитах го аз. — Знам, че е скъп, но вече би трябвало да си се напечелил. Доколкото разбрах, практикуваш този специален вид филантропия от много години. Защо не се оттеглиш?
Въздъхна.
— Млади човече, мечтата на живота ми е да се оттегля. Може и да не ми вярваш, но инстинктите ми са изцяло на домошар. Когато имам време да се отдам на мечти, те се въртят около уютна къшурка с приятна веранда и течаща топла вода.