— Сам?
— Сам! Ние с Реджи си бъбрихме известно време.
Очите на госпожа Форд се отвориха — кафяви, ясни и сурови.
— Господин Бростър не е подходящ учител за момчето ми — хладно отсече тя.
— Предполагам, че не беше редно от страна на Реджи — отбеляза Синтия. — Но… аз бях с тази шапка.
— Продължавай.
— Е, след известно време заявих, че трябва да се залавям за работа. Той настоя да започна от стаята, където се намирахме. Аз казах не, държа да изляза отвън и да скицирам къщата откъм изток. Избрах изток, защото се намира най-близо до гарата. Добавих, че може би понякога извежда Огдън на разходка из градината. Той отвърна „да“, правел го и точно сега му било дошло времето. Каза, че вероятно ще се срещнем отвън. Огдън щял да се заинтересува от скицата ми. Май високо ценеше любовта на Огдън към изкуството.
— Господин Бростър не е подходящ учител за момчето ми.
— Е, вече не е учител на момчето ти, нали така, скъпа?
— И какво стана после?
— Тръгнах да се разхождам с нещата за рисуване. След малко се появиха Реджи и Огдън. Обясних им, че не съм могла да работя, защото ме е уплашил един бик.
— Нима повярва и на това?
— Естествено, че повярва. Беше много мил и съчувстващ. Побъбрихме си много приятно. Разказа ми всичко за себе си. Бил много добър футболист. Вече не играел, но често си мислел за миналото.
— Но трябва да е забелязал, че не можеш да рисуваш. И какво стана тогава с историята ти за списанието?
— Е, рисуването някак си остана на втори план. Ние си говорехме, разбираш ли? Реджи ми споделяше колко добре играел футбол, когато бил в Оксфорд, и искаше да ми покаже изрезка от вестник за мач, в който е участвал. Заявих, че ще съм очарована да я видя. Каза, че е в куфар в къщата. Тъй че обещах да наглеждам Огдън, докато я донесе. Отпратих го точно навреме, за да хванем влака. Той отиде, а ние сме тук. А сега няма ли да поръчаш онзи обяд, който спомена? Умирам от глад.
Госпожа Форд се изправи. По пътя към телефона внезапно спря.
— Милото ми дете! Току-що се сетих! Трябва веднага да се махнем от тук. Той сигурно те е проследил. Ще се досети, че Огдън е отвлечен.
Синтия се усмихна.
— Повярвай ми, на Реджи ще му трябва доста време да се сети за каквото и да било. Освен това часове наред няма влак. В безопасност сме.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Проверих, преди да тръгна.
Госпожа Форд импулсивно я целуна.
— О, Синтия, наистина си чудесна!
Тръгна обратно и изписка, когато звънецът внезапно зазвъня.
— За бога, Неста — раздразни се Синтия, — вземи се в ръце. Няма от какво да се боиш. Казвам ти, че господин Бростър не би могъл да дойде тук за толкова кратко време дори да знаеше къде да отиде, което не виждам как би могъл да постигне. Вероятно е Огдън.
Цветът се върна на бузите на госпожа Форд.
— Да, разбира се.
Синтия отвори вратата.
— Влез, миличък — нежно изгука госпожа Форд.
На поканата се отзова слабо дребно човече с прошарена коса и очила.
— Добър ден, госпожо Форд — рече то. — Дошъл съм да прибера Огдън.
Втора глава
В живота съществуват толкова неочаквани, толкова мъчителни изпитания, че що се отнася до мнението ни за онези, подложени на тях, сме съгласни да не ги вземаме под внимание. Отказваме да допуснем поведението на жертвата в такива крайни обстоятелства да натежи при преценката на характера й. Позволяваме на велик генерал, изправил се ненадейно очи в очи с побеснял бик, да се обърне и да си плюе на петите, без да изгуби репутацията си на храбрец. Епископът, стъпил на заледена локва през зимата и развеселил минувачите с кратко изпълнение на стъпки в ритъма на рагтайма, не губи нищо от достойнството си след края на представлението. По същия начин трябва да гледаме и на поведението на Синтия Драсилис при отварянето на вратата на гостната на госпожа Форд и пропускането не на Огдън, а на този съвършено непознат човек, придружил влизането си със забележителното изказване, отразено в края на миналия раздел.
Беше момиче, което се гордееше с внимателно изработеното си непукистко и надменно отношение към живота, но този човек й дойде в повече. Пусна дръжката, запрепъва се назад и след като издаде пискливо хриптене, дължащо се на изумлението й, остана със зинала уста.
Случката имаше различно въздействие върху госпожа Форд. Глуповатата приветствена усмивка се стопи от лицето й, сякаш избърсана с гъба. Очите й — втренчени и уплашени като на попаднало в капан животно, засвяткаха към натрапника. Пристъпи напред и сподавено се опита да заговори.