Загледа ме внимателно, сякаш да прецени дали съм достоен за тези откровения. В кафявите му очи се четеше копнеж. Предполагам, че огледът завърши благоприятно, а може и да беше в едно от ония настроения, когато човек трябва да се разтовари пред някого, защото продължи да излива сърцето си пред мен. Явно човек от неговия бранш трудно намира довереници и понякога напрежението наистина става непоносимо.
— Изпитвал ли си любовта на някоя добра жена, синко? — Помечта сантиментално за миг, после продължи и според мен поизпорти впечатлението от встъпителните си думи. — Любовта на добра жена е най-прекрасното проклятие, което може да те връхлети. Знам го. Изпитал съм го.
Искрица от цигарата падна върху ръката му. Изруга стреснато.
— Родени сме в едно и също градче — започна той, след като се възстанови от тази болезнена намеса. — Като деца ходехме в едно училище. Вървяхме заедно до училището… аз носех кошничката с обяда й и й помагах да прескача оградите… Същото беше и като пораснахме. Бяхме неразделни. Беше преди двайсет години… Уговорката бе да замина и да спечеля пари да купя къща, а после да се върна и да се оженим.
— По дяволите, защо тогава не сте го направили? — сурово му поисках сметка аз. Поклати глава.
— Млади човече, ако знаеше нещо за мошениците — заобяснява той, — щеше да си наясно, че извън своята област те са най-големите наивници. Вярват на всичко. Поне аз винаги съм бил такъв. Веднага щом насъберях парички и тръгвах към родния град, се появяваше някакъв мазен непознат и ме увещаваше да вложа парите в нещо крайно изгодно, за да ги утроя за една седмица, след което се налагаше да се върна пак на работа. Това се повтори няколко пъти и когато най-сетне успях да се добера до дома със сухото, открих, че се е омъжила за друг. На жените им е трудно — кавалерски заяви той. — Изпитват самота, а Рупърт Странникът го няма, тъй че се омъжват за Хенри Домоседа, само и само да избягат от тази участ.
— Значи сега тя е госпожа Домоседова? — съчувствено се заинтересувах аз.
— Беше допреди година. Вече е вдовица. Покойният не постигнал разбирателство с някакъв мърляч, поне така научих. Мисля, че беше добър човек. Като се изключи пердахът, който ядеше от мен в училище, не го познавах много добре. Видях я точно преди да тръгна насам. Обича ме, както винаги ме е обичала. Всичко е уредено, стига да успея да свържа двата края. А и тя не иска много. Колкото да живеем спокойно.
— Желая ви щастие — рекох аз.
— Можеш да направиш нещо повече. Можеш да ме заведеш на онзи адрес.
Избегнах темата.
— А какво смята тя за начина ви да печелите пари? — попитах.
— Не го знае и няма да го научи. Не виждам защо човек трябва да споделя с жена си всяка дреболия от миналото. Мисли, че съм търговски пътник и пътувам до Англия да продавам стоките на някаква фирма. Не би понесла другото дори за секунда. Много е особена. Винаги е била такава. Затова се каня да спра, след като спечеля паричките от Малкото съкровище. — Загледа ме с надежда. — Ще ме заведеш на адреса, нали?
Поклатих глава.
— Няма ли?
— Съжалявам, че ще трябва да сложа прът в колелата на една романтична любов, но не мога. Ще трябва да потърсите друг дом, в който да внесете щастие. Домът на Форд е затворен за вас.
— Голям инат си, младежо — изрече той тъжно, но без някакво видимо лошо чувство. — Не мога ли да те убедя?
— Не.
— Е, добре! Значи ще бъдем съперници, а не съюзници. Ще съжаляваш, синко. Казвам ти, горчиво ще съжаляваш. Когато ме видиш в колата ми…
— Да, вече споменахте за колата си.
— А! Вярно.
Влакът беше спрял, както винаги правят влаковете на английските железници, преди да навлязат в гарата. После тръгна колебливо напред, сякаш си казваше: „Дали наистина съм желан тук? Ще ме посрещнат ли с радост?“ Най-сетне, след секундно спиране, бавно се плъзна към перона.
Скочих в движение и изтичах до стоянката. Бях седнал в таксито и тръгнал от гарата, преди влакът да беше спрял.
Надникнах през задния прозорец, но не видях Сам. Реших, че бързите ми действия са го объркали. Бях го оставил прав в купето.
Пътят до апартамента ми с такси беше петнайсет минути, но на мен, в тревогата ми, ми се стори къде-къде повече. Успехът или провалът ми беше въпрос на минути. Ако беше изпълнил указанията ми, Смит трябваше да тръгне с компаньона си за ферибота същата вечер и като прецених разстоянията, докато пристигнех, можеше вече да е тръгнал. Зоркият надзор на Сам на гарата в Санстед не ми позволи да му изпратя телеграма. Налагаше се да разчитам на шанса. За щастие влакът ми, като по чудо, нямаше закъснение и със сегашната скорост на придвижване можех да хвана Смит минути преди да напусне сградата.