Таксито спря. Изтичах нагоре по стълбите и отворих вратата на апартамента.
— Смит! — кряснах аз.
По пода се затътри стол, в края на коридора се отвори врата. Появи се Смит.
— Слава богу, че не сте тръгнали. Боях се, че ще ви изпусна. Къде е момчето?
— Момчето ли, сър?
— Момчето, за което ти писах.
— Не е пристигнало, сър.
— Не е пристигнало ли?
— Не, сър.
Загледах го тъпо.
— Откога си тук?
— Цял ден, сър.
— Не си ли излизал?
— След два следобед не съм, сър.
— Не разбирам — казах аз.
— Може младият господин да е променил решението си и изобщо да не е тръгнал, сър.
— Знам, че тръгна.
Смит не излезе с друго предложение.
— Сър, след като посещението на младия господин се отменя, оставам ли в Лондон?
Зад гърба ми заговори плътен глас.
— Какво! Не е ли пристигнал?
Обърнах се. Там, сияещ и благоразположен, стоеше господин Фишър.
— Хрумна ми да потърся името ти в телефонния указател — обясни той. — Трябваше да се сетя по-рано.
— Влезте — поканих го аз и отворих вратата на хола. Не исках да обсъждам въпроса пред Смит. Той огледа възторжено стаята.
— Значи тук живееш — рече той. — Добре се справяш, младежо. Та както разбрах, Съкровището се е загубило по пътя. Дали междувременно не е променило плановете си?
— Нищо не разбирам.
— А аз разбирам! Даде ли му достатъчно пари?
— Да. Достатъчно да стигне до… докъдето отиваше.
— Тогава, доколкото познавам момчето, бих казал, че ги е използвало за нещо друго. Вероятно вършее из Лондон и съм сигурен, че си прекарва страхотно. — Изправи се. — Естествено, това съществено променя всяка договореност, до която бихме стигнали, синко. Всяка идея за партньорство е изключена. Не ти желая злото, но вече не си ми нужен. Някъде из големия град се крие Малкото съкровище и аз ще го открия, изцяло за своя сметка. Тук пътищата ни се разделят, господин Бърнс. Лека нощ.
Десета глава
Когато Сам си тръгна, което стори донякъде с маниера на достолепен баща в мелодрама, изтръскващ от краката си праха от прага на прегрешилия син, аз си забърках един коктейл и седнах да обмисля положението. Не ми отне много време да схвана, че проклетото хлапе ме беше измамило с лекота, на която би завидял самият господин фишър. Криеше се някъде из големия град, както беше отбелязал Сам. Но къде? Лондон е доста общ адрес.
Зачудих се какви ли стъпки предприема Сам. Съществуваше ли някаква тайна служба на подземния свят, до която хората от неговата професия да имат достъп? Едва ли. Предположих, че той, както се канех да направя и аз, преорава града с надеждата да налети случайно на целта. И все пак изобретателността и енергията му толкова ме бяха впечатлили, че не ми се искаше да взема аванс пред мен дори в толкова несигурно предприятие. Въображението ми започна да го рисува чудотворно вдъхновен по време на издирването и картината беше толкова жива, че скочих от стола, решен веднага да хукна по следата. Но бях безнадеждно закъснял и не очаквах усилията ми да се увенчаят с успех.
Така и стана. В продължение на два часа и половина препусках из улиците с все по-униващ дух под въздействието на провала и суграшицата, която започна да вали. Уморих се, върнах се в апартамента и с тежко сърце се мушнах в леглото.
Странно беше да се събудя и да осъзная, че съм в Лондон. сякаш бяха минали години, откакто го напуснах. Времето се измерва с чувства, а не с часове и минути, а аз положително бях натрупал значителен брой емоционални моменти и Санстед Хаус. Лежах в кревата и мислех за миналото, докато Смит с весело тракане на съдовете ми приготвяше закуска.
След трескавата енергия от миналата нощ ме бе налегнала особена летаргия. Невъзможността да открия иглата в тази човешка копа сено ме потискаше. Никой не е оптимист преди закуска и гледах на бъдещето с тъпо примирение, като след известно време се прехвърлих на миналото. Но миналото значеше Одри, а да мисля за Одри много болеше.
Струваше ми се необичайно, че за трийсет години живот бях открил сред стотиците жени, които познавах, само една, способна да породи у мен тревожната смесица от чувства, наречена любов, и несправедливо, че на това мое чувство се отговаряше единствено с лека симпатия.
Опитах се да анализирам достойна ли е за мястото, заемаща в сърцето ми. Познавах жени, които ме бяха привличали повече физически, и други, които силно ме привличаха духовно. Познавах по-умни жени, по-хубави жени, по-приветливи жени, но нито една от тях не ми бе въздействала като Одри. Проблемът бе необясним. Всяка представа, че може да сме взаимно привлечени сродни души, предопределени една за друга от Съдбата, се разбиваше от факта, че моето привличане към нея се намираше в обратнопропорционална зависимост от нейното към мен. Вероятно за милионен път през последните пет години се опитах да си представя Шеридан, онзи тайнствен обожател, на когото се бе отдала с такава лекота. Кои ли липсващи у мен качества бе притежавал? Къде се криеше магнетизмът, довел до триумфа му?