Мълчанието стана още по-потискащо.
Стигнахме до къщата. Във вестибюла се разделихме, тя се качи горе, а аз отидох в класната си стая. Не ме погледна. Лицето й беше студено и обидено.
Човек е странно непоследователен. След като създадох тъй желаната при обстоятелствата студенина между Одри и мен, би трябвало да съм доволен. Здравият разум ми подсказваше, че това е най-доброто, което би могло да се случи. И все пак радостта беше едно от малкото чувства, които не изпитах през следващите дни. Краткият ми миг на просветление бе отминал, а заедно с него се изпариха и въодушевлението, породено от писмото на Синтия, и негодуванието, което ми беше помогнало да споря спокойно със себе си относно свойствените качества на женския чар. Одри за пореден път се превърна в център на моя свят. Но приятелството ни, онова неуловимо нещо, което винаги беше съществувало редом с любовта ми, беше изчезнало. Между двама ни се продъни пропаст, която се разширяваше с всеки изминал ден. Не след дълго вече почти не си говорехме. Накратко, нищо не би могло да бъде по-крайно задоволително и фактът, че съжалявах за това, само доказваше огромната ми слабохарактерност.
Дванайсета глава
В онези сиви дни имаше една мисъл — една от многото, занимаващи ума ми, — която ми носеше известна утеха. Беше съзнанието, че това положение не може да продължава вечно. Учебният срок клонеше към края си. Скоро щях да бъда свободен от близостта, която парализираше усилията ми да се боря. Бях решил последният ден на срока да сложи завинаги край на връзката ми със Санстед Хаус и всичко, намиращо се вътре. Госпожа Форд трябваше да си намери друга марионетка. Ако щастието й зависеше от връщането на Малкото съкровище, трябваше да се научи да живее без щастие, като всички останали обитатели на този отблъскващ свят.
Но междувременно все още се чувствах задължен. Не знам какъв перверзен мисловен процес ме бе довел до извода, че отговарям пред Одри за охраната на Малкото съкровище и никакво охлаждане на отношенията ни не можеше да промени убеждението ми. Може би примесено към този мой възглед беше и доста по-неалтруистичното желание да натрия носа на Сам Мазника. Неизменното му присъствие в училището беше предизвикателство за мен.
Поведението на Сам ме озадачаваше. Не знам какво очаквах да направи, но положително не очаквах да не направи нищо. И все пак изтъркулваха се ден подир ден, а той не предприемаше нищо. Беше самото съвършенство в ролята си на иконом. Но взаимоотношенията ни в Лондон ме бяха оставили нащрек и бездействието му не ме приспиваше. То извираше от търпението, а не от някакво намаляване на целеустремеността или отчаянието пред евентуален неуспех.
Но когато извърши нападението си, бях подведен от изключителната му простота и единствено чистата случайност го провали.
Вече споменах, че учителският състав в Санстед Хаус, с други думи всички възрастни мъже в къщата с изключение на самия господин Фишър, се събираше след вечеря в кабинета на господин Абни на кафе. Беше церемония и като повечето церемонии в институции, подобни на училището, където нещата вървят по час, не се променяше никога. Понякога господин Абни ни оставяше веднага след церемонията, но никога не пропускаше първо да участва в нея.
Точно в онази вечер за първи път от началото на срока бях обхванат от отвращение към кафето. Последните няколко нощи бях спал зле и реших, че въздържанието от кафе може да ми помогне.
Изчаках проформа Глосъп и господин Абни да си напълнят чашите и се качих в стаята си, където легнах в тъмнината да се преборя с поредния, доста силно подчертан пристъп на депресията, която ме бе обзела. Самотата и мракът ми се струваха подходяща среда за черните ми мисли.
В онзи миг в тях нямаше място за Сам Фишър Мазника. Умът ми изобщо не си губеше времето с него. И следователно, когато вратата, която бях оставил открехната, полекичка се отвори, не застанах веднага нащрек. Може би някакъв едва доловим звук ме е извадил от унеса ми и е накарал кръвта ми да забушува в очакване. Може би беше начинът, по който се отвори вратата. Едно честно и почтено течение не отваря вратите крадливо, на пресекулки.
Седнах безшумно, напрегнат и нащрек. И тогава съвсем тихо някой пристъпи в стаята. Стана ми весело. Нахалството на плана сякаш ме гъделичкаше. Изглеждаше толкова чуждо на обичайните предпазливи методи на господин Фишър. Това промъкване и отмъкване положително беше отвличане де лукс. Бих го разбрал, ако беше в малките часове, но в девет вечерта, когато Глосъп, господин Абни и аз бяхме будни и имаше голяма вероятност всеки момент да цъфнем на стълбите, беше направо нелепо. Възхитих се от храбростта на Сам Мазника.