Лежах неподвижно. Представих си, че щом е влязъл, ще запали лампата. Направи го и аз го поздравих мило.
— Господин Фишър, какво мога да направя за вас?
За човек, врял и кипял в трудни ситуации, той прие доста зле шока. Нададе стреснат възклик и се завъртя към мен със зинала уста.
Не можах да не се възхитя от бързината, с която се съвзе. Почти веднага се превърна в цивилизования бъбрив Сам фишър, който беше излял теориите и мечтите си пред мен във влака за Лондон.
— Предавам се — мило заяви той. — Епизодът е приключен. Аз съм миролюбив човек и не допускам, че ще си останеш кротко в леглото, ако вляза в съседната стая и измъкна нашия млад приятел. Освен ако отново не си променил мнението си да делим по равно?
— Изобщо не съм го променил.
— Ясно. Просто питах.
— Ами господин Абни? Какво ще стане, ако го срещнем по стълбите?
— Няма да го срещнем по стълбите — уверено отсече Сам. — Предполагам, че тази вечер не си пил кафе?
— Не, не съм. Защо?
Поклати примирено глава.
— Направо не мога да повярвам! Питам те, млади човече, бих ли могъл да предвидя, че след като си пил кафе всяка вечер през последните два месеца, точно тази вечер ще го пропуснеш? Синко, ти явно си моят препъни камък. Направо ме закопа.
Думите му ме просветлиха.
— Да не си сложил наркотик в кафето?
— Дали съм сложил! Направих го така, че само една глътчица би накарала най-тежкия страдалец от безсъние да се отнесе в страната на Морфей, без да успее да каже: „Лека нощ“. Онова нещо, дето го е пил Рил Ван Уинкъл, е нищо в сравнение с моето кафе. И всичко на вятъра! Цъ, цъ!
Обърна се към вратата.
— Да оставя ли лампата да свети, или предпочиташ тъмнината?
— Остави я, моля те. В тъмното може и да заспя.
— Не и ти! А ако го направиш, ще сънуваш, че аз съм тук и ще се събудиш. Младежо, има моменти, когато ме докарваш до ръба на отчаянието и съм готов да зарежа всичко и да се захвана с честен труд.
Замълча.
— Но не съвсем. Все още имам един-два патрона в пълнителя. Ще видим какво ще стане. Още съм жив и шавам. Чакай само!
— Ще чакам и някой ден, както се разхождам по Пикадили, минаващ автомобил ще ме опръска с кал. Плутократ с дебела кожена яка ще ме изгледа надменно от купето и с леко трепване на изненада ще разпозная в него…
— Случвали са се и по-необичайни неща. Радвай се, докато можеш, синко. Засега печелиш, но този мой лош късмет няма да продължи вечно.
Излезе през вратата с известно достойнство. След секунда се върна.
— Хрумна ми нещо — рече той. — Деленето по равно не те впечатлява. Ще станат ли нещата по-лесни, ако ти предложа сътрудничеството си само за четвъртинка от печалбата?
— Ни най-малко.
— Предложението си струва.
— Прекрасно е. Но се опасявам, че изобщо не желая да преговарям.
Излезе само за да се върне още веднъж. Главата му се появи, втренчена в мен иззад вратата, лишена от тяло като на Чешърския котарак.
— По-късно да не се оплачеш, че не съм ти дал възможност? — разтревожено произнесе той.
Изчезна, този път трайно. Чух стъпките му надолу по стълбите.
Вече бяхме стигнали последната седмица на срока и последните дни на последната седмица. В училището цареше предваканционен дух. Сред момчетата той се изразяваше под формата на повишено непослушание. Момчета, които досега бяха карали Глосъп просто да крещи, сега го предизвикваха и да се поти, и да си скубе косата. Малкото съкровище заряза цигарите в полза на стара глинена лула, която откри в конюшнята.
Що се отнася до мен, чувствах се като изнурен плувец, който вижда брега почти на една ръка разстояние. Одри ме избягваше, доколкото можеше, а когато се срещахме, беше ледено вежлива. Но вече страдах по-малко. Още няколко дни и щях да съм приключил завинаги с този етап от живота си, а Одри за пореден път щеше да се превърне в спомен.
Поведението на господин Фишър се отличаваше с пълна летаргичност. Не се опита да повтори последния си опит. Кафето се внасяше в кабинета, несмесено с непривични дроги. Сам, също като гръмотевицата, никога не удряше два пъти на едно и също място. Имаше душа на артист и не обичаше да кърпи съдрани чували. Знаех, че ако направи друг ход, той ще е напълно нов.
Без да обръщам внимание на факта, че късметът беше изцяло на моя страна, бях склонен да изпитвам самодоволство по отношение на Сам. Бях изправил ума си срещу неговия и бях победил. Беше изпълнение, достойно за похвала, толкова повече, че бе извършено от човек, ненаправил нищо забележително в живота си до този момент.