Натисна звънеца.
— В случай, че забележите в околността да се навъртат някакви съмнителни лица, телефонът е на ваше разположение веднага да се обадите в полицията. А ще разчитате и на помощта на…
Вратата се отвори и влезе Сам Фишър Мазника.
— Позвънихте ли, сър?
— А! Влезте, Уайт, и затворете вратата. Трябва да ви кажа нещо. Тъкмо информирах господин Бърнс, че господин Форд ми писа с молба да разреша синът му да остане в училището през първите дни на ваканцията.
Обърна се към Одри.
— Госпожо Шеридан, несъмнено ще останете крайно изненадана, и вероятно… ъъъ… малко смутена, като научите особеното естество на престоя на Уайт в Санстед Хаус. Уайт, нали не възразявате да уведомя госпожа Шеридан, с оглед на факта, че ще работите заедно? Точно така. Уайт е детектив и работи за агенция Пинкъртън. Господин Форд — на високомерното му чело се появи лека бръчка — е уредил настоящия му пост, за да охранява сина му в случай, че… ъъъ… бъде направен опит за отстраняването му оттук.
Видях как Одри трепна. Лицето й бързо се покри с червенина. Издаде лек вик на изумление.
— Точно така — изкоментира господин Абни. — Вие, естествено, сте изненадана. Цялата работа е крайно необичайна и бих казал… ъъъ… тревожна. Както и да е, Уайт, вие трябва да изпълнявате дълга си към вашия работодател и, разбира се, ще останете тук с момчето.
— Да, сър.
Открих, че се взирам в едно ясно кафяво око, светнало от неподправен триумф. Другото беше затворено. Във възторга си от момента Сам Мазника бе проявил лошия вкус да ми намигне.
— Уайт, ще разполагате с помощта на господин Бърнс. Той най-любезно се съгласи да отложи заминаването си за краткия период, в който ще съм задължен да отсъствам.
Не си спомнях да съм се съгласявал, но нямах нищо против да се смята така, защото с удоволствие забелязах, че господин Фишър, макар и незабелязано за господин Абни, беше видимо раздрусан от тази информация. Но изпълни едно от скоропостижните си възстановявания.
— Много мило от страна на господин Бърнс — заяви той с най-сладкия си глас, — но не смятам, че се налага да търпи неудобството от промяната в плановете си. Сигурен съм, че господин Форд би предпочел цялото изпълнение на задачата да е в мои ръце.
Не беше избрал най-подходящия момент да спомене името на милионера. Господин Абни беше методичен мъж, който мразеше всяко разместване на установената рутина в живота и писмото на господин Форд го беше разстроило. Семейство Форд — баща и син — в момента бяха крайно непопулярни в очите му.
Така че той направо сряза Сам.
— Какво би предпочел или не би предпочел господин Форд по въпроса няма никакво значение. Отговорността за момчето, докато се намира в границите на училището е… ъъъ…моя и ще взема такива предпазни мерки, каквито аз преценя за подходящи и достатъчни, независимо какво по ваше мнение може да се стори уместно на господин Форд. Тъй като самият аз не мога да бъда тук, поради… ъъъ… неотложна работа в Лондон, положително ще се възползвам от любезното предложение на господин Бърнс да остане като мой заместник.
Млъкна и си издуха носа — неизменен негов навик след редките му словесни изригвания. Сам не беше се поклатил след бурята. Изчака невъзмутимо края й.
— Опасявам се, че ще трябва да бъда по-конкретен — изтърси той. — Надявах се да избегна скандала и неприятностите, но виждам, че е невъзможно.
Смаяното лице на господин Абни бавно изникна иззад носната кърпа.
— Напълно съм съгласен с вас, сър, че някой трябва да остане да ми помага да се грижа за момчето, но това не трябва да е господин Бърнс. Съжалявам да го кажа, но нямам доверие на господин Бърнс.
Изумлението на господин Абни се задълбочи. Аз също бях изненадан. Не беше типично за Сам да гърми патроните си с подобни фронтални атаки.
— Как така? — властно запита господин Абни.
— Самият господин Бърнс е по петите на момчето. Дошъл е тук да го отвлече.
Господин Абни, съвсем основателно, изгрухтя от смайване. Аз постигнах звънкия смях на развеселената невинност. Не можех да проумея какви ги върши Сам. Не можеше да допуска, че някой би повярвал на дивите му твърдения. Реших, че разочарованието е причинило временна загуба на ума му.
— Луд ли сте, Уайт?
— Не, сър. Мога да докажа думите си. Ако последния път не бях отишъл с него в Лондон, положително още тогава щеше да избяга с момчето.
За секунда ми хрумна неприятната мисъл, че може да крие някакъв коз, нещо, което не ми е известно и което го поощряваше да предприеме тази неочаквана атака. Отблъснах я. Нямаше какво да е.