Господин Абни се беше извърнал към мен с израз на безнадеждно объркване. Вдигнах вежди.
— Нелепо — отсякох аз.
Това беше единствената дума, която сякаш съвпадаше с мнението на господин Абни. Обърна се към Сам със смешния гняв да добър човек.
— Уайт, какво си въобразявате, като се явявате при мен с подобна невъзможна история?
— Не твърдя, че господин Бърнс е искал да отвлече момчето по обикновения начин — без да трепне отвърна Сам, — като ония мъже, които нахлуха онази нощ. Той има специална причина. Както, естествено, знаете, сър, господин и госпожа Форд са разведени. Господин Бърнс се опитва да отвлече момчето и да го върне на майка му.
Чух Одри тихичко да ахва. Гневът на господин Абни се поусмири от леко съмнение. Видях, че тези думи, изместили обвинението от чистия абсурд към нещо вероятно, го бяха впечатлили. За пореден път ме налегна тежкото чувство, че Сам ще разиграе неочаквана карта. Може и да блъфираше, но звучеше зловещо.
— Може да се каже — мазно продължи Сам, — че това прави чест на сърцето на господин Бърнс. Но от гледна точка на работодателя ми, а също и от ваша, този рицарски импулс трябва да се озапти. Бихте ли прочели това, сър?
Подаде на господин Абни писмо, господин Абни намести очилата си и се зачете — най-напред равнодушно и отегчено, после със смаян интерес.
— Реших, че се налага да претърся документите на господин Бърнс, сър, с надеждата да открия…
Тогава разбрах какво е открил. От самото начало синият лист ми се стори познат. Сега го познах. Беше писмото на Синтия, този уличаващ ме документ, който бях имал безумието да му прочета в Лондон. Предсказанието му, че късметът ще се обърне, се сбъдна по най-невероятен начин.
Улових погледа на Сам. За втори път прояви безчувствеността да ми намигне. Беше изразително сочно намигване, богато и радостно като колежански крясък.
Господин Абни беше смлял писмото и се бореше да намери думи. Разбирах чувствата му. Ако не беше съвсем приютил змия в пазвата си, беше я доста затоплил на това съкровено местенце. Директорите на училища неизменно питаят най-силно презрение към евентуалните отвличащи.
Що се отнася до мен, главата ми се въртеше. Липсваше ми какъвто и да бил план, нямах дори зародиш на план, който да ми помогне да изляза от това тежко положение. Бях смазан от изключителната си безпомощност. Да разоблича Сам беше невъзможно, да обясня относителната си невинност беше точно толкова немислимо. Внезапността на набега ме бе лишила от силата на свързаната мисъл. Бях съсипан.
Господин Абни говореше.
— Господин Бърнс, името ви Питьр ли е?
Кимнах. Нямах сили да продумам.
— Това писмо е написано от… ъъъ… една дама. Моли ви да ускорите… ъъъ… отвличането на Огдън Форд. Желаете ли да ви го прочета? Или признавате, че сте запознати със съдържанието му?
Зачака отговор. Не дочака.
— Не отричате, че сте дошли в Санстед Хаус с изричната цел да отвлечете Огдън Форд?
Нямах какво да кажа. Зърнах лицето на Одри — студено и намръщено — и бързо преместих поглед. Господин Абни преглътна. На лицето му се изписа укорителния израз на шаран, измъкнат от водата на края на влакно. Гледаше ме с болезнена погнуса. Оня стар мошеник и пират Сам правеше същото. Същински шокиран епископ.
— А аз… ъъъ… ви вярвах безрезервно — простена господин Абни.
Сам недоволно закима с глава. С искрица висок дух го изгледах зверски. Това го вдъхнови да закима още по-енергично.
Струва ми се, че това бе най-черният момент в живота ми. Заля ме диво желание да избягам на всяка цена. Този израз на лицето на Одри разяждаше мозъка ми като киселина.
— Отивам да си събера багажа — казах аз.
— Това е краят на всичко — повтарях си аз.
Бях преустановил опаковането, за да седна на леглото и се отдам на тежки мисли. Бях крайно потиснат. В живота на мъжа има кризи, когато Здравият разум не успява да донесе никаква утеха. Напразно се опитвах да си внуша, че случилото се беше точно онова, което желаех преди двайсет и четири часа. Свеждаше се до това, че Одри най-сетне бе напуснала завинаги живота ми. От сега нататък не можех да имам никакви отношения с нея. Не беше ли това, което тъй силно желаех преди двайсет и четири часа? Не бях ли си казал преди двайсет и четири часа, че ще замина и никога вече няма да я видя? Несъмнено. И въпреки това седях и стенех наум.
Беше краят на всичко.
Нежен глас прекъсна размишленията ми.
— Мога ли да помогна?
На вратата стоеше Сам, засиял от непобедимо добро настроение.