— Сгъваш ги неправилно. Дай на мен. Още секунда и щеше да развалиш ръбовете.
Установих, че от ръцете ми немощно висят чифт панталони. Той ги взе, сгъна ги спретнато и ги положи в куфара.
— Не се впрягай толкова, синко — започна той. — Това е късметът във войната. Освен това какво ти пука? Съдейки по онзи крайно лъскав апартамент в Лондон, имаш предостатъчно средства за млад човек. Загубата на работата ти тук няма да те разори. А ако се тревожиш за госпожа Форд и чувствата й, недей! Сигурен съм, че вече напълно е забравила за Съкровището. Тъй че горе главата. Нали ти си добре!
Протегна ръка да ме потупа по рамото, но размисли и я отдръпна.
— Ако искаш да се почувстваш добре, помисли за моето щастие. Повярвай ми, младежо, то е голямо. В състояние съм да запея! Божичко, само като си помисля, че пътят е чист и нямам повече грижи, съм готов да затанцувам! Не знаеш какво значи за мен благополучното привършване на тази сделка. Бих искал да познаваш Мери! Така се казва. Трябва да ни дойдеш на гости, синко, когато си построим къщичката. За теб винаги ще има нож и вилица. Ще бъдеш част от семейството! Божке! Представям си къщата ясно, както виждам теб. Приятна боядисана къщурка с хубава веранда… Аз, седнал в люлеещ се стол по риза, пуша пура и чета новините за бейзбола. Мери е в друг люлеещ се стол, кърпи чорапите ми и храни котката! Със сигурност ще имаме котка. Две котки. Обичам котките. И козичка в предната градина. Ей, няма ли да е страхотно!
С тези думи, допуснал чувствата да надделеят над разума, той удари с тлъстата си ръка превитите ми рамене.
Всяко нещо си има граница. Скочих на крака.
— Вън! — изревах аз. — Вън оттук!
— Разбира се — любезно се съгласи той. Изправи се, без да бърза, и съчувствено ме изгледа.
— Горе главата, синко! Научи се да губиш достойно!
Има моменти, в които и най-добрите мъже стават мелодраматични. Това е обяснението на следващите ми думи. Свих юмруци, изгледах го свирепо и изкрещях:
— Все пак ще те победя, мръснико!
Някои хора нямат усет към драматичното. Усмихна се разбиращо.
— Разбира се — заяви той. — Щом казваш, Отчаяни разбойнико. Забавлявай се. И си отиде.
Тринайсета глава
Евакуирах се на пръсти от Санстед Хаус, като тръгнах пеша надолу по дългата алея. Доколкото разбрах, багажът ми щеше да бъде изпратен на гарата с каручка. Бях благодарен на Провидението за дребното снизхождение, че момчетата бяха по класните си стаи и следователно не можеха да ми задават въпроси. Само Огъстъс Бекфорд би подел темата за преждевременното ми напускане по начин, способен да накара косата ми да побелее.
Беше прекрасно утро. На яркосиньото небе нямаше нито едно облаче, а откъм морето полъхваше свеж бриз. Мисля, че сигурно нещо от опиянението на приближаващата пролет ми подейства, защото изведнъж тъпата потиснатост, с която тръгнах, ме напусна, и аз открих, че съм бодър и пълен с планове.
Защо трябваше малодушно да се оттеглям от борбата? Защо да се предавам на Сам Мазника по този безволев начин? Споменът за онова намигване ми подейства тонизиращо. Щях да му покажа, че не съм излязъл от играта. Щом къщата беше затворена за мен, за какво бяха „Перата“? Можех да лежа там в засада и да наблюдавам незабелязано действията му.
Когато стигнах до странноприемницата, спрях, готов веднага да вляза и да заема позиция, но ми хрумна, че такъв ход ще е грешка. Възможно беше Сам да не повярва в заминаването ми толкова лесно, колкото предполагах. Сам изпипваше нещата до последна подробност и имаше вероятност дори ако не дойдеше да ме изпрати, да поразпита на гарата дали съм отпътувал. Продължих пътя си.
На гарата го нямаше. Не пристигна и с каручката с куфара ми. Но бях твърдо решен да не поемам рискове. Купих си билет за Лондон и се качих на влака. Намерението ми беше да сляза на Гилдфорд и да взема следобед обратния влак за Санстед, но като размислих, осъзнах, че това не е нужно. Нямаше вероятност Сам да предприеме нещо по въпроса за Съкровището преди утрешния ден. Можех да не бързам да се връщам.
Прекарах нощта в Лондон и пристигнах в Санстед с първия влак и с куфар, съдържащ между останалите неща и пистолет браунинг. Малко се срамувах от тази покупка. Предполагам, че за мъж от типа на Бък Макгинис притежанието на пистолет е толкова обичайно, колкото и наличието на обувки, но като влязох в оръжейния магазин, се изчервих. Ако щях да се разправям с Бък, нямаше да се притеснявам толкова. Но у Сам имаше нещо, което правеше пистолетите смешни.
Първата ми работа, като наех стая в странноприемницата и оставих куфара си, беше да се разходя до училището. Чувствах, че преди да се заема с всичко останало, трябва да видя Одри и да й обясня всичко за Сам Мазника. Ако беше нащрек, помощта ми може би нямаше да е нужна. Но настоящото й състояние на доверие в него беше фатално.