Училището е самотно място, когато момчетата са си заминали. Докато се промъквах сред дърветата, тишината над имението ми се стори направо зловеща. Навсякъде тегнеше някакво безмълвие, сякаш мястото бе омагьосано. Никога досега изолираността на Санстед Хаус не беше ме впечатлявала до такава степен. На това самотно място можеше да се случи всичко, а светът да продължи да си живее, без да научи. Когато приближих до къщата и видях телефонния кабел над главата ми сред дърветата, направо ми олекна. Видът му внасяше някаква реална утеха.
Каручката на търговец изтрака по алеята и изчезна зад къщата. И това напомняне за външния свят беше приятно. Но не можех да се отърва от усещането, че атмосферата наоколо е злокобна. Обясних си го с факта, че бях шпионин на вражеска територия. Трябваше да виждам, без да ме видят. Не допусках, че бакалинът Джонсън, който току-що изтрополи с каручката си, намираше нещо злокобно в атмосферата. То бе породено от собственото ми крадливо поведение.
От Одри и Огдън нямаше и следа. Не се съмнявах, че са някъде навън в това приятно време, но не можех да си позволя щателно претърсване. И без това бях стигнал по-близо до къщата, отколкото беше разумно.
Отново зърнах телефонния кабел и ме осени идея. Можех да й се обадя от странноприемницата и да й определя среща. Съществуваше риск да вдигне Сам Мазника, но не голям. Сам, освен ако не беше напълно захвърлил ролята си на иконом, което беше малко вероятно, имайки предвид артистичната му натура, щеше да е в икономската стая и нямаше да чуе телефона, който се намираше в кабинета.
Избрах момента, когато вечерята вероятно беше свършила и можеше да се очаква, че Одри е в гостната.
Изчисленията ми се оказаха точни. В слушалката прозвуча нейният глас.
— Обажда се Питър Бърнс.
Настъпи забележима пауза, преди да ми отговори. А когато го направи, гласът й беше студен.
— Да?
— Трябва да говоря с теб по изключително важен въпрос.
— Да?
— Не мога по телефона. Съгласна ли си да се срещнем след половин час при портата?
— Откъде се обаждаш?
— От „Перата“. Отседнал съм там.
— Мислех, че си в Лондон.
— Върнах се. Ще дойдеш ли?
Поколеба се.
— Защо?
— Защото трябва да ти кажа нещо важно важно за теб.
Последва нова пауза.
— Много добре.
— Тогава след половин час. Огдън Форд легнал ли си е?
— Да.
— Вратата му заключена ли е?
— Не.
— Тогава я заключи и вземи ключа.
— Защо?
— Ще ти кажа, като се видим.
— Добре.
— Благодаря. Довиждане.
Затворих телефона и веднага тръгнах към училището.
Чакаше ме на пътя — дребна неясна фигура в мрака.
— Питър… ти ли си?
Гласът й се поколеба на името ми, сякаш се препъна. Беше дреболия, но в тогавашното ми настроение ме жегна.
— Опасявам се, че закъснях. Няма да те задържам дълго. Да се поразходим ли по пътя? Може и да не са те проследили, но по-добре да сме сигурни.
— Да са ме проследили? Не разбирам.
Изминахме няколко крачки и спряхме.
— Кой би ме проследил?
— Много изтъкната особа на име Сам Фишър Мазника.
— Сам Фишър Мазника?
— На теб известен като Уайт.
— Не разбирам.
— Бих се учудил, ако разбираше. Помолих те да се срещнем тук, за да те накарам да разбереш. Човекът, който се представя за детектив на Пинкъртън и се намира в къщата, за да ти помага да опазиш Огдън Форд, е Сам Фишър Мазника — професионално отвличащ деца.
— Ама… ама…
— Какво доказателство имам ли? Това ли щеше да кажеш? Никакво. Но имам информацията от самия него. Разказа ми всичко онази нощ, когато ходихме в Лондон.
Тя заговори бързо. По тона й разбрах, че е намерила някакъв недостатък в историята ми.
— И защо ти е казал?
— Защото имаше нужда от мен като съучастник. Искаше да му помогна. Аз бях човекът, който тогава накара Огдън да замине. Сам ме подслушал, когато му давах парите и указанията как да се махне от училището и къде да отиде, и предположил — съвсем правилно, — че и аз съм в неговия бизнес. Предложи ми партньорство, което не можах да приема.
— Защо?
— Целите ни бяха различни. Моят мотив да отвлека Огдън не беше получаването на откуп.
Тя избухна съвсем неочаквано. Дотогава ме беше слушала толкова спокойно и бе задавала въпросите си с такова видимо отсъствие на чувства, че гневът й ме обърка.
— О, знам какъв е бил мотивът ти. Няма защо да ми го обясняваш. Има ли граница, пред която един мъж би се спрял, когато смята, че е влюбен? Предполагам, си си внушавал, че вършиш нещо много благородно и рицарско? Жена от нейния тип е способна да подмами мъжа да извърши какви ли не низости за нейно удоволствие, и при това да се смята едва ли не за благороден рицар. Предполагам, ти е казала, че той се е отнасял отвратително с нея, не е оценил възвишената й душа и тъй нататък? Погледнала те е с онези нейни големи, кафяви очи, много добре си я представям, рухнала е и е заплакала, докато не си бил готов да направиш всичко за нея.