Бях избързал, като свалих името на Бък от списъка на действащите войни. Счупените крака заздравяват. Не би следвало да го забравям.
Осъзнах, че присъствието му на сцената ще внесе огромни промени в планираната кампания. В този миг покупката на браунинга загуби абсурдността си и в светлината на събитията придоби блясъка на умен стратегически ход. Със Сам като единствено зло бях готов да изчаквам, да наблюдавам действията отдалеч, готов да се притека на помощ, ако се наложи. Но за да спра Бък, се налагаха по-силови методи.
Решението бе взето. С Бък, този разпален привърженик на фронталната атака на бойното поле, трябваше веднага да ида в Санстед Хаус и да застана на пост.
Дали възнамеряваше да нападне още тази нощ? Този въпрос занимаваше ума ми. От гледна точка на негов опонент, можех да кажа за господин Макгинис, че не е рафиниран. Можех с висок процент вероятност да предвидя, че ще предприеме нещо директно. Рано или късно щеше да извърши едно от бурните си фронтални нападения над крепостта. Единственият открит въпрос беше — щеше ли да го направи тази нощ? Щеше ли професионалната съвест да го накара да пропусне съня си за красота?
Не ми допадаше идеята да прекарам нощта, патрулирайки из имението, но беше изключително важно къщата да се охранява. После ми хрумна, че най-подходящ за бдението е Сам. Ако появата на господин Макгинис от една страна усложняваше положението, то от друга го опростяваше, защото правеше излишна нуждата от тайнственост, която беше в основата на досегашния ми план. Пристигането на Бък ми даваше възможност да изляза и се бия на открито, вместо да бродя около Санстед Хаус като местното привидение. Утре щях да елиминирам Сам. Тази вечер щях да го използвам. Цялата работа се сведе до тристранен турнир, в който Сам и Бък щяха да излязат първи на тепиха.
Обадих се пак по телефона. Чаках дълго, преди някой да вдигне слушалката. Чух гласа на господин Фишьр. Очевидно Одри не беше се прибрала веднага в къщата, след като се разделихме.
— Ало! — рече Сам.
— Добър вече, господин Фишър.
— Брей! Ти ли си младо приятелче? От Лондон ли се обаждаш?
— Не. В „Перата“ съм.
Засмя се сочно.
— Не можеш да се откъснеш, а? Стяга те шапката? Слушай, какъв е смисълът? Защо не зарежеш тая работа, синко? Само си губиш времето.
— Леко ли спите, господин Фишър?
— Не те разбирам.
— По-добре тази нощ не заспивайте дълбоко. Бък Макгинис се завърна.
На отсрещния край на жицата настъпи мълчание. После го чух тихичко да ругае. Значимостта на информацията не беше убягнала на господин Фишър.
— Вярно ли е това?
— Да.
— И не ме заблуждаваш?
— Естествено, че не.
— Сигурен ли си, че беше Бък?
— Нима човек би забравил това личице?
Отново изруга.
— Струвате ми се разтревожен — отбелязах аз.
— Къде го видя? — запита Сам.
— Излизаше от „Перата“ с крайно свиреп и целеустремен вид. Буйната кръв на Макгинисови е кипнала. Ще успее или ще умре. Опасявам се, че това означава нощно дежурство за вас, господин Фишър.
— Мислех, че си го извадил от бизнеса!
В гласа му имаше свадлива нотка.
— Само временно. Направих каквото можах, но като го видях преди малко, дори не накуцваше.
Той замълча. Сетих се, че обмисля това ново развитие.
— Благодаря, че ми подшушна, синко. Все пак е нещо, което си струва да знам. Защо го направи?
— Защото те обичам, Самюел. Лека нощ.
Станах късно и закусих, без да бързам. Покоят на английската провинция ме обгръщаше, когато отместих назад стола и запалих първата лула за деня. Времето насърчаваше човек за велики дела — преждевременното лятно слънце грееше, сякаш да ни помогне да се справим с ледения вятър на ранната пролет. Лъчите му струяха през отворения прозорец. Долу в двора домашни пернати издаваха успокояващи звуци. Мисълта за насилие изглеждаше крайно неуместна в такова утро.
Излязох да се поразходя по площада. Не бързах да приключа този междинен период на покой и да се впусна в това, което здравият разум би нарекъл обсада.
След обяда реших, че имам достатъчно време да започна кампанията.
Часовникът на черковната кула удари два, когато тръгнах с куфар в ръка към училището. Лекотата от сутринта все още трепкаше в сърцето ми. Забавляваше ме мисълта как щях да изненадам господин Фишър. Онова намигване още ми държеше влага.
Докато вървях през гората, забелязах в далечината Одри да се разхожда със Съкровището. Заобиколих ги и влязох в къщата.