Вътре цареше същата атмосфера на омагьосана тишина, която висеше и над имението. Безмълвието беше още по-натрапчиво. Бях свикнал с безкрайния шум и жужене откъм стаите на момчетата и докато прекосявах смълчания вестибюл, изпитах почти гузно усещане за нахлуване. Почувствах се като крадец.
Реших, че целта на посещението ми — Сам, — ако изобщо се намираше в къщата, трябва да бе в икономската стая — уютно апартаментче в коридора, водещ към кухнята. Реших да проверя най-напред там и като дръпнах полупритворената врата, бях възнаграден с гледката на чифт крака в черни панталони, проснати пред мен от дълбините на огромно кресло. Отвъд тях едрият торс се извисяваше като малко хълмче, което ритмично се повдигаше и спадаше. Лицето му бе покрито с копринена кърпичка, изпод която долитаха на равни интервали тихи и спокойни похърквалия. Картината беше мирна—добрият човек си отдъхва, а за мен криеше допълнителна привлекателност с това, че Сам вършеше през деня онова, което му бях попречил да стори през нощта. За мен бе известна утеха, че снощи, докато се опитвах да успокоя тревожния си ум и да поспя, господин Фишър също не беше мигнал.
Колкото и приятна гледка да беше Сам в състояние на натюрморт, неотложността на работата ме принуди да го приведа в режим на действие. Сръгах го леко в центъра на издигнатата територия над черните панталони. Изгрухтя недоволно и седна Кърпичката падна от лицето му и той замига срещу мен — най-напред с обърканата замаяност на новосъбуден, а после с израз като на „Пробуждащата се душа“, който се разля по лицето му, докато се стопи в приятелска усмивка.
— Здравей, младежо!
— Добър ден. Изглеждате уморен.
Прозя се с уста като пещера.
— Божке! Каква нощ беше!
— Бък отби ли се?
— Не, но всеки път, като чувах скръцването на дъска, решавах, че е той, и не посмях и за миг да затворя очи. Случвало ли ти се е цяла нощ да стоиш буден и да чакаш да дойдат таласъмите, които ще те отвлекат, щом затвориш очи? Е, повярвай ми, не е като на пикник.
Лицето му се разцепи в нова гигантска прозявка. Вложи в нея цялото си сърце, сякаш нямаше друга цел в живота. Виждал съм подобно нещо само при алигаторите.
Изчаках сеизмичният трус да отмине. После се захванах за работа.
— Съжалявам, че сте прекарали неспокойна нощ, господин Фишър. Трябва да си наваксате днес следобед. Ще видите, че леглата са много удобни.
— Какво, какво?
— В „Перата“. На ваше място бих отишъл там. Цените са много разумни, а и храната е добра. В „Перата“ ще ви хареса.
— Не те разбирам, синко.
— Опитвах се деликатно да ви внуша, че се изнасяте от къщата. Сега. Веднага. Хвърлете последен поглед към родния дом, Сам, и поемайте пътя към широкия свят.
Гледаше ме въпросително.
— Май говориш, младежо, от устата ти се изливат думи, но смисълът им, ако има такъв, ми се изплъзва.
— Смисълът е, че се каня да ви изхвърля. Връщам се тук, а под този покрив няма място за двама ни. Тъй че ако не искате да си тръгнете мирно и тихо, ще ви грабна за яката и ще ви изритам. Сега ясен ли съм?
Позволи си един сочен смях.
— Бива си те, младежо. Е, не ми е приятно да изглеждам недружелюбен. Харесвам те, синко. Забавляваш ме, но има моменти, когато човек предпочита да е сам. Имам да наваксвам часове сън. Чупката, детенце, и спри да тормозиш чичо си. Кръгом и да те няма. Довиждане.
Креслото изскърца, когато намести тежкото си тяло. Взе кърпичката.
— Господин Фишър — заявих аз, — нямам желание да засиля побелялата ви глава надолу по алеята, затова ще ви обясня още нещо. Физически съм по-силен от вас. Наистина ще ви изхвърля. Как можете да ме спрете? Господин Абни го няма. Не можете да му се оплачете. Полицията е на отсрещния край на телефонната жица, но не можете да се оплачете и на нея. Тъй че какво можете да направите, освен да си тръгнете? Сега разбрахте ли ме?
Заобмисля положението в дълбоко мълчание. Не позволи никакво чувство да се отрази на лицето му, но знаех, че значимостта на думите ми е намерила място. Почти следвах мислите му, докато проверяваше позицията ми точка по точка и откриваше, че е непробиваема.
Когато заговори, бе приел поражението жизнерадостно.
— Ти наистина си моят лош късмет, младежо. Открай време го повтарям. Твърдо ли си решил да се махна? Нито дума повече. Тръгвам. В края на краищата в странноприемницата е тихо, а какво повече може да иска човек на моята възраст?
Отидох в градината да поговоря с Одри.
Разхождаше се напред-назад по игрището за тенис. Съкровището, проснало се на един шезлонг, очевидно спеше.
Тя ме видя, като излязох иззад дърветата, и спря. Изпитах мъчителното изживяване да вървя в открито пространство под враждебен поглед. Поздравих я кратко.