— Добър ден. Разговарях със Сам Фишър. Ако изчакаш, ще го видиш да минава надолу по алеята. Напуска къщата. А аз се връщам.
— Връщаш ли се?
Каза го недоверчиво, или по-скоро като че ли думите ми не носеха никакъв смисъл. По същия начин бе говорил и Сам. Умът й, също като неговия, се нуждаеше от време, за да се нагоди към неочакваното.
Като осмисли думите ми, трепна.
— Връщаш се? — Очите й се разшириха. Червенината на бузите й се задълбочи. — Но аз ти казах…
— Знам какво ми каза. Каза, че не ми вярваш. Това е без значение. Връщам се, независимо вярваш ли ми, или не. Къщата е във военно положение и аз поемам командването. Положението се промени след снощния ни разговор. Снощи бях готов да те оставя да действаш както намериш за добре. Възнамерявах да държа нещата под око от странноприемницата. Но сега всичко е различно. Вече не става въпрос само за Сам Фишър. Ти би се справила със Сам. Говорим за Бък Макгинис — човекът, който онази нощ дойде с колата. Видях го в селото, след като се разделихме. Той е опасен.
Погледна покрай мен, някъде по посока на алеята. Проследих погледа й. Надолу по нея се придвижваше пълна фигура с куфар в ръка.
Усмихнах се. Очите й срещнаха моите и видях стаения в тях гняв да изплува на повърхността. Брадичката й се вирна в старото предизвикателно положение. Съжалих, че се усмихнах. Беше единствената ми грешка — неприкрито самодоволство.
— Не ти вярвам! — извика тя. — Не ти вярвам!
Странно е как мотивът на човек да предприеме нещо се променя или изчезва напълно в хода на събитията. Веднъж започнал нещо, човек го продължава автоматично, независимо от първоначалните си мотиви. Бях започнал този втори етап от работата с Малкото съкровище, след като зарязах каузата на Синтия в полза на каузата на Одри, с ясната идея защо го правя. Бях решил да се противопоставя на различните сили, които се стремяха да отделят Огдън от Одри поради една простичка причина — обичах Одри и исках да й помогна. Този мотив, ако все още съществуваше, беше единствено под формата на абстрактно кавалерство. Личните ми чувства към нея сякаш бяха претърпели пълна промяна от момента, когато се разделихме на пътя миналата вечер. Открих, че мога да отговоря на враждебността с враждебност. Гледах я критично и си казах, че магията й най-сетне се е разсеяла и че ако тя ме ненавиждаше, аз бях най-малкото равнодушен към нея.
И все пак, напук на променените си чувства, решимостта ми да й помогна не се разклати. Опазването на Огдън не беше моя работа, но бях го прегърнал като върховно задължение.
— Не те моля да ми вярваш — срязах я аз. — Този въпрос е решен. Няма защо да се връщаме към него. Мисли каквото щеш. Аз съм взел своето решение.
— Ако се каниш да останеш, предполагам, че не мога да те спра.
— Именно.
Сам се мярна отново в отвор между дърветата — вървеше бавно и замислено, сякаш отстъпваше от своята Москва. Очите ми го проследиха, докато напълно изчезна.
— Ако желаеш — продължих аз с горчивина, — можеш да смяташ, че го правя от професионално съперничество. Щом съм влюбен в госпожа Форд и съм тук да открадна Огдън заради нея, естествено е да направя всичко, за да предотвратя попадането му в лапите на Бък Макгинис. Няма защо да гледаш на мен като на съюзник само защото работим заедно.
— Ние не работим заедно.
— Но скоро ще заработим. Бък няма да чака още една нощ, без да предприеме нещо.
— Не вярвам, че си го видял.
— Както обичаш — рекох аз и се отдалечих. Какво значение имаше вярва ли, или не вярва?
Денят се точеше едва-едва. Привечер времето внезапно се промени, какъвто е обичаят на пролетта в Англия. Проливен дъжд ме подгони към кабинета.
Беше още десет часът, когато телефонът звънна. Обаждаше се господин Фишър.
— Здрасти. Ти ли си, синко?
— Аз съм. Желаете ли нещо?
— Искам да си поговоря с теб. Делово. Мога ли да намина?
— Щом държите.
— Тръгвам веднага.
Петнайсет минути по-късно чух в далечината звук от автомобилен двигател, фаровете святкаха между дърветата и скоро колата взе завоя на алеята и спря пред входа. Солидна фигура слезе и натисна звънеца. Наблюдавах всичко това от прозорец на първия етаж над стъпалата пред входа и извиках през него.
— Вие ли сте, господин Фишър?
Отстъпи от вратата.
— Къде си?
— Колата ваша ли е?
— На един мой приятел е.
— Не знаех, че ще дойдете с компания.
— Само трима сме — аз, шофьорът и приятелят ми Макгинис.
Възможността, или по-скоро вероятността, Сам да потърси Бък и да се съюзят срещу мен, ми беше хрумнала и бях подготвен за нея. Стиснах автоматичния пистолет в ръката си.