— Господин Фишър.
— Тук съм.
— Помолете приятеля си господин Макгинис да бъде така добър да пристъпи в светлината на лампата и да хвърли оръжието си.
Последва неясен разговор. Чух гласа на Бък да кънти като влак, минаващ под мост. Изискването ми сякаш не му допадна. Последва период на утешителни слова от страна на господин Фишър. Не успях да различа думите, но схванах, че му посочва, че този и само този път посещението им е с цел преговори, а не за нападение, и поради това на пистолетите може да се гледа като на несъществени. Каквито и да бяха аргументите му, успяха, защото най-накрая, превил гръб и ломотещ недоволно, Бък пристъпи в светлото петно.
— Добър вечер, господин Макгинис — казах аз. — Радвам се да видя, че кракът ви се е оправил. Няма да ви бавя. Просто бръкнете в джобовете си, хвърлете малко от оръжията си и ще можете да се приютите от дъжда. За да предотвратя всякакво неразбирателство, трябва да заявя, че и аз съм въоръжен. В момента се целя във вас.
— Нямам оръжие.
— Хайде, хайде, не е време за лекомислени приказки. Извадете ги.
След моментно колебание малък черен пистолет тупна на земята.
— Други няма ли?
— За полк ли ме вземаш?
— Не знам какъв сте. Е, ще се доверя на думата ви. Влезте един по един с вдигнати ръце.
Слязох и отворих вратата, стиснал пистолета като защита от неочакваното.
2
Сам влезе пръв. Вдигнатите ръце му придаваха леко духовен вид (епископ благославя богомолци), а благата усмивка на лицето засилваше илюзията. У следващия го господин Макгинис липсваше и намек за подобно внушение. Мърмореше си кисело под носа, докато ме гледаше свирепо.
Поканих ги в класната стая и запалих лампите. Въздухът бе наситен с много миризми. Запустялостта сякаш вади на повърхността мастилено-тебеширения прашно-дъсчен букет на класните стаи, точно както нощта засилва уханието на цветята. По време на учебния срок тук никога не беше мирисало толкова силно на класна стая. Използвах свободната си ръка да запаля цигара.
Сам взе думата.
— Млади човече — започна той, — бих желал да ти напомня, че ние сме, тъй да се каже, под бяло знаме. Да ни вадиш пистолет и да ни караш да държим ръцете си по този начин е невъзпитано. Имам усещането, че говоря и от името на приятеля ми господин Макгинис.
Хвърли поглед към приятеля си господин Макгинис, който изрази подкрепата си, като се изхрачи в камината. И при предишния ни разговор бях забелязал този негов специфичен талант да разголва душата си. Преценен по обичайните стандарти, той беше мълчалив и сдържан по природа, но можеше да се квалифицира като многословен оратор в храченето.
— Господин Макгинис е съгласен с мен — весело констатира Сам. — Да ги свалим ли? Имаме ли разрешението ти да заемам втора позиция в тази шведска гимнастика? Дошли сме да проведем дружески разговор между джентълмени и бихме могли да разговаряме не по-зле, говоря за себе си, в по-ненапрегнато положение. Малко почивка, господин Бърнс! Малко отпускане на ръцете? Благодаря.
Не изчака разрешението ми, нито беше необходимо. Сам и мелодраматичната атмосфера бяха като масло и вода. Невъзможно беше да ги смесиш. Оставих пистолета на масата и седнах. Бък, след изпълнен с копнеж поглед към оръжието, направи същото. Сам вече беше седнал и очевидно се чувстваше тъй уютно и у дома си, че едва не се упрекнах, задето още не съм предложил кейк и шери на приятната компания.
— Е — казах аз, — какво мога да направя за вас?
— Ще ти обясня — отвърна Сам. — Както несъмнено вече си схванал, двамата с господин Макгинис установихме съдружие. Комбина за Малкото съкровище.
— Това го разбрах. По-нататьк?
— Почтеното партньорство е душата на бизнеса. Господин Макгинис и аз бяхме съперници в миналото, но и двамата осъзнахме, че е настъпил моментът за любезната усмивка и сърдечното ръкостискане, с една дума — за съюз. Ние сме силен екип, синко. Специалността на партньора ми е действието. Аз доставям стратегията. Е, не виждаш ли срещу какво си изправен? Защо трябва да действаш като глупак?
— Смятате, че няма начин да не спечелите?
— Абсолютно.
— Тогава защо си правите труда да идвате и да разговаряте с мен?
Изглежда, бях облякъл в думи мисълта, която ядеше и господин Макгинис. Той избухна в словоизлияние.
— Ааа, ето! Тъй де! К’ва е ползата? Не ти ли казах? Що си губим времето? Чий го крепим тук? Да се зафащаме за работа.
Сам махна с ръка към него като лектор, изтъкващ важен момент.
— Виждаш ли! Човекът на действието! Той си пада по неприятностите. Направо си ги търси. Яде ги живи. Аз пък предпочитам мира. Защо да вдигаме шумотевици, като можем тихо и спокойно да получим каквото ни трябва? Това е моят девиз. Затова сме тук. Предложението е старото. Дошли сме да те купим. Да, знам, че преди отхвърли предложението, но нещата се промениха. Твоите акции спаднаха, фактически, вместо да те допуснем на равноправна основа, ти предлагаме комисиона. За момента може да изглежда, че си на силни позиции. Ти си в къщата и момчето е при теб. Но това е празна работа. Можем да го вземем за пет минути, ако решим да рискуваме да вдигнем шум. Но на мен ми се струва, че няма нужда от шум. Ако започнат неприятности, ще победим съвсем лесно, но от друга страна, ти си въоръжен и някой може да пострада, тъй че защо да не го уредим тихо и мирно? Какво ще кажеш, синко?