Господин Макгинис започна да ръмжи, готвещ се да продължи да изразява мнението си за положението, но Сам го усмири с махване на ръка и обърна въпросителните си кафяви очи към мен.
— Предложението ни е петнайсет порцента — рече той.
— А само като си помисля, че беше по равно!
— Бизнесът си е бизнес!
— Бизнес ли? Това е пладнешки грабеж!
— Това е таванът ни. И не беше никак лесно да склоня нашия Бък да приеме. Разрита се като муле.
Бък пошавна с крака и ме изгледа кръвнишки. Предполагам, че е трудно да мислиш с добро за човек, който ти е потрошил крака. Беше очевидно, че при господин Макгинис миналото не се погребваше.
Изправих се.
— Е, съжалявам, че си направихте труда да идвате напразно дотук. Разрешете ми да ви изпратя. Един по един, моля.
Сам изглеждаше наскърбен.
— Значи не си съгласен?
— Не съм.
— Един момент, да изясним нещата. Разбираш ли срещу какво се изправяш? Не мисли, че ще трябва да се справяш само с Бък и с мен. Всички момчета са тук и чакат зад ъгъла, същата банда, която беше тук онази нощ. Бъди разумен, синко. Нямаш и капчица възможност за успех. Не бих искал да пострадаш. А човек никога не знае какво може да се случи. Момчетата са ти много сърдити за стореното през онази нощ. Не бих действал като твърдоглавец, честно ти го казвам, синко.
В гласа му звънтеше любезна нотка, която направо ме трогна. Между него и мен се бе породило някакво особено приятелство. Искаше да постигне целта си, но знаех, че истински ще съжалява, ако пострадам. Беше ми и ясно, че ме смята за притиснат в ъгъла и че шансовете ми срещу Комбината са незначителни. Сигурно, при толкова очевидно твърда победа беше имал големи затруднения да накара съратниците си да му разрешат да издигне това предложение.
Но беше пропуснал едно нещо — телефона. Допускането на тази грешка ме изненада. Ако беше Бък, щях да я проумея. Мозъкът на Бък притежаваше природна склонност към подобни гафове. Но от Сам очаквах нещо по-добро, особено при положение, че телефонът напоследък беше съвсем очевиден. Беше го използвал само преди половин час.
Бях се вкопчил в мисълта за телефона. Тя ми вдъхваше тихото задоволство на комарджия, който държи непредвиден туз. Положението беше в мои ръце. Знаех, че полицията е дълбоко смутена от предишния набег на господин Макгинис. Тя нямаше да остане бездейна. Едва ли отново щеше да изпрати на помощ инспектор Боунс и полицай Джонсън. На помощ щеше да ни се притече огромна тълпа доброволци.
С тези мисли в главата отвърнах на Сам любезно, но твърдо.
— Съжалявам, че съм неотзивчив, но все пак…
Посочих вратата.
Чувства, които могат да се изразят единствено с думи, а не по обичайния начин, преизпълниха господин Макгинис.
Скочи към мен със свирепа усмивка, но отскочи назад, като зърна верния ми автомат.
— Ей ти! Я ме чуй! Ще те…
Миролюбивият Сам го хвана за лакътя.
— Няма нищо, Бък. Тръгвай бързо.
Бък се поколеба, но се остави да го отведат. Излязохме от класната стая по реда на влизането си.
Възклицание откъм стълбите ме накара да вдигна очи. Над перилата надничаше Одри. Лицето й беше в сянка, но по гласа й разбрах, че малката ни процесия я беше стреснала. Не се учудих. Бък определено беше стряскаща гледка, а навикът му да ръмжи под мустак, докато вървяхме, силно смущаваше непривикналите.
— Добър вечер, госпожо Шеридан — вежливо се обади Сам.
Одри не проговори. Изглеждаше запленена от Бък.
Отворих входната врата и те излязоха. Колата още пърпореше на алеята. Пистолетът на Бък беше изчезнал. Предположих, че шофьорът го е прибрал — допускане, което се оказа правилно след няколко секунди, когато колата потегли — чу се силен пукот и от дясната страна на врата се заби куршум. Изстрелът беше напосоки и не му отговорих. Ефектът му беше да ме изпрати назад във вестибюла почти със задно салто. Макар да бях подготвен за насилие и стрелба, някак си не бях го очаквал точно в този момент и бях неприятно изненадан от шока, който ми причини. Тряснах вратата и я залостих. Бях извънредно ядосан, чак пръстите ми трепереха.