Одри бе слязла по стълбите и стоеше до мен.
— Стреляха по мен — заявих аз.
На светлината на лампата във вестибюла забелязах, че е много бледа.
— Размина ми се на километър. — Нервите ми не бяха се успокоили и говорех рязко. — Не се бой.
— Аз… не се боя — неубедително изрече тя.
— Аз пък се уплаших — убедено заявих аз. Беше съвсем неочаквано. С подобни неща човек трябва да свиква постепенно. Следващия път ще бъда готов.
Тръгнах към стълбите.
— Къде отиваш?
— Ще се обадя в полицейския участък.
— Питьр.
— Да?
— Онова… онова мъжът, за когото говореше, ли беше?
— Да, това беше Бък Макгинис. Двамата със Сам са се съюзили.
Тя се подвоуми.
— Извинявай — каза.
Вече се бях изкачил до средата на стълбището. Спрях и погледнах над парапета.
— Извиняваш ли се?
— Днес следобед не ти повярвах.
— О, няма нищо — отвърнах аз. Опитах се гласът ми да звучи равнодушно, защото бях нащрек спрямо моментно възникналите близости. Бях успял да настроя ума си да се отнася към нея с безопасна враждебност и съзрях стария хаос, който щеше да възникне отново, ако я зарежех.
Отидох до телефона и вдигнах слушалката.
В методите на провинциалните телефонистки има известна доза леност и фактът, че не чух веднага глас, който да ме попита с кой номер искам да ме свърже, в началото не ме впечатли. Подозренията за истината започнаха да ме налягат май след като за трети път изкрещях в слушалката и никой не ми отговори. Бях се дразнил и преди от закъснения, но подобно чудо не бях виждал.
Трябва да бях стоял там в продължение на цели две минути, крещейки на интервали в слушалката, преди да осъзная истината. Изтървах слушалката и немощно се облегнах на стената. За миг останах замаян, като че ли бях получил зашеметяващ удар. Не можех дори да разсъждавам. Възстановявах се стъпка по стъпка, докато достигнах състояние да чуя, че Одри ми говори нещо.
— Какво има? Не се ли обаждат?
Любопитно е как мозъкът отговаря на нуждата да се мобилизира заради друг човек. Ако трябваше да мисля само за себе си, сигурно щеше да изтече доста време, преди да настроя мислите си за борба с това бедствие. Но необходимостта тихо да доведа истината до знанието на Одри и да й помогна да я понесе, ме стабилизира веднага. Открих, че размишлявам напълно хладнокръвно как най-внимателно да й съобщя случилото се.
— Опасявам се — започнах аз, — че трябва да ти кажа нещо, което може…
Прекъсна ме бързо.
— Какво има? Не се ли обаждат?
Поклатих глава. Вгледахме се мълчаливо един в друг. Умът й стигна до истината по-бързо, отколкото беше сторил това моят.
— Прерязали са кабела!
Взех отново слушалката и опитах пак. Никакъв отговор.
— Страхувам се, че да — отвърнах аз.
Петнайсета глава
— Ами сега? — запита Одри.
Гледаше ме с надежда, сякаш бях извор на идеи. Гласът й беше равен, без следа от страх. Жените имат дарбата да са смели във времена, когато с пълно право биха проявили уплаха. Това е част от непредвидимостта им.
Този случай положително плачеше за уплаха. Дневната светлина щеше да ни донесе облекчение, защото не допусках, че дори Бък Макгинис би опитал да приложи обсада, която би била смутена от пристигането на каручките на търговците, но докато траеше тъмнината, бяхме напълно отрязани от света. С прекъсването на телефонния кабел бе изтръгната единствената ни връзка с цивилизацията. Дори нощта да беше по-малко бурна, нямаше начин шумът от бойните действия да достигне до ушите на някой, който би ни се притекъл на помощ. Беше точно както каза Сам — енергията на Бък, обединена с неговата стратегия, правеха комбинацията непобедима.
В най-общия смисъл на думата, пред обсадения гарнизон има два начина на действие. Да остане където е или да търси излаз. Замислих се върху втория вариант.
Възможно беше Сам и съюзниците му да бяха отишли с колата да търсят подкрепления и да бяха оставили хоризонта временно чист. В такъв случай, ако избягаме веднага от къщата, можехме да успеем да се промъкнем незабелязано през земите на имението и да стигнем до селото, където щяхме да сме в безопасност. В подкрепа на тази теория беше фактът, че при последното посещение на колата в нея бяха само шофьорът и двамата емисари, а Сам спомена, че останалата част от бандата има готовност за нападение, в случай че не постигнем договореност. Това можеше да означава, че са в очаквателна позиция в щаба на Бък, където и да беше той — вероятно в някое от бунгалата край пътя, и в паузата преди атаката бихме могли успешно да се измъкнем.