— Огдън в леглото ли е? — запитах аз.
— Да.
— Ще идеш ли да му кажеш да стане и се облече колкото може по-бързо?
Загледах се напрегнато през прозореца, но не можех да видя нищо. Дъждът продължаваше да се лее. Ако алеята гъмжеше от мъже, нямаше да ги забележа.
Най-сетне Одри се върна, следвана от Огдън. Малкото съкровище се прозяваше с недоволните прозевки на човек, вдигнат от съня му за красота.
— На какво прилича това? — завъзмущава се той.
— Слушай — казах му, — Бък Макгинис и Сам Фишър Мазника са по петите ти. В момента са отвън. Не се плаши.
Той подсмръкна презрително.
— Че кой се страхува? Ясно ми е, че точно на мен няма да сторят нищо лошо. Откъде знаеш, че са те?
— Допреди малко бяха тук. Мъжът, който се наричаше Уайт, икономът, всъщност е Сам Фишър. През цялото време е чакал удобен случай да те отмъкне по време на срока.
— Уайт! Сам Фишър! — Захили се възторжено. — Ей, ама той е страхотен!
— Отидоха да доведат останалата част от бандата.
— Защо не се обадиш на ченгетата?
— Срязали са кабела.
Единствената му реакция беше възторг от Сам Мазника. Захили се широко, чудовището му с чудовище.
— За чудо и приказ е! — заяви той. — Май наистина действа мазно. Направо е върхът! Този път ще ме вземе. Бас държа, че ще спечели.
Поведението му ме раздразни, фактът, че той, причината за всички неприятности, толкова очевидно гледа на всичко като на спортно състезание, организирано за негово лично удоволствие, беше труден за преглъщане. А мисълта, че каквото и да се случеше с мен, той щеше да е вън от опасност, изобщо не ме утешаваше. Ако чувствах, че някак си ни застрашаваше обща опасност, можеше да погледна на шишкавото момче с благосклонно око. Но тогава едва не го сритах.
— Най-добре да не губим време — предложи Одри, — ако наистина ще тръгваме.
— Как така? — стресна се Съкровището. — Къде ще ходим?
— Ще се измъкнем през задния вход и ще се опитаме да стигнем незабелязано до селото.
Коментарът на Съкровището по темата беше кратък и еднозначен. Не ме прегърна от благодарност за стратегическия ми гений.
— Ама че глупост! — простичко каза той. — В този дъжд? И дума да не става!
Това ново усложнение ми дойде малко множко. Като планирах маневрите си, бях приел сътрудничеството му за даденост. Гледах на него като на багаж — пречката пред отстъпващата армия. А той се оказа бунтовник!
Хванах го за врата и го разтърсих. Донесе облекчение за напрегнатите ми нерви и се оказа мъдър ход. Аргументът беше от вида, който Съкровището разбираше.
— Добре де — предаде се той. — Щом казваш… Да тръгваме. Но все пак ми се вижда пълна тъпотия!
Дори нищо да не беше попречило на успеха на изтеглянето ни, потискащото становище на Съкровището щеше да го направи. Все ми се струва, че за да успееш, е нужно да храниш поне малко надежда, придружена от нужната доза ентусиазъм и оптимизъм. Огдън хвърли мрачна прокоба над действията ни от самото начало. Беше кисел и сънлив и през цялото време попържаше експедицията. Докато се придвижвахме към задната врата, от него се лееше допълнителен обилен дъжд от обидни коментари. Накарах го да млъкне, преди предпазливо да отключа вратата, но беше изрекъл достатъчно, за да смачка духа ми. Не знам какъв би бил ефектът върху тактиката на Наполеон, ако армията му, примерно преди Аустерлиц, беше определила маневрите му като „тъпотия“, а самия него би категоризирала като „скапаняк“, но се съмнявам, че би го стимулирало.
Задната врата на Санстед Хаус водеше към тясно дворче, покрито с калдъръм и затворено от три страни със стени. От лявата страна беше бараката за въглища — четвъртита, подобна на плевник постройка, а от дясната й страна имаше стена, която, изглежда, беше построена в изблик на чиста лудост от страна на архитекта. Просто си стоеше там. Не служеше за нищо, освен може би за котешки клуб.
Но тази нощ бях благодарен за съществуването й. Тя образуваше крайно важно прикритие. Като се придържахме в сянката й, беше възможно да завием зад ъгъла на бараката, да влезем в конюшнята и заобикаляйки футболното игрище, напълно да избегнем алеята. Според мен именно на алеята трябваше да се гледа като на опасна зона.
Хленченията на Съкровището, които за кратко бях успял да запуша, изригнаха с нова сила, когато отворихме вратата и дъждът ни плисна в лицата. Нощта положително не беше дар божи за разходки. Вятърът брулеше през отвора в края на дворчето с ярост, дължаща се на затвореното пространство. Нещо в положението ни напомняше за Пещерата на ветровете под Ниагарския водопад, в която течението се засилва от потока вода, изсипваща се над главите ни. Съкровището реши, че не му е уютно и пискливо ни го съобщи.