Бях ужасен. За първи път ясно осъзнах всичко, през което беше минала. Когато онази вечер пред огъня в кабинета ми беше говорила за борбите си, бях решил, че са започнали едва след смъртта на съпруга й и че животът й с него до известна степен я е бил подготвил за тази битка. Това, че е била захвърлена на арената почти дете, без никакъв житейски опит, ме потресе. И докато говореше, у мен нахлу осъзнаването, че вече не мога да направя това, за което бях дошъл. Не можех да я изоставя. Тя имаше нужда от мен. Опитах се да не мисля за Синтия. Взех ръката й.
— Одри — подхванах аз, — бях дошъл да се сбогувам с теб. Не мога. Искам те. Нищо няма значение освен теб. Няма да те изоставя.
— Прекалено късно е — отвърна тя с известен яд в гласа. — Ти си сгоден за госпожа Форд.
— Сгоден съм, но не за госпожа Форд. Сгоден съм за момиче, което изобщо не познаваш — Синтия Драсилис.
Издърпа бързо ръката си, очите й се разшириха и известно време мълча.
— Обичаш ли я? — попита най-сетне.
— Не.
— А тя обича ли те?
Пред очите ми изникна писмото на Синтия — онова писмо, което можеше да означава само едно.
— Опасявам се, че да — отговорих аз.
Загледа ме, без да мигне. Лицето й беше много бледо.
— Трябва да се ожениш за нея, Питър. — Аз поклатих глава. — Трябва. Тя вярва в теб.
— Не мога. Искам теб. И ти имаш нужда от мен. Можеш ли да го отречеш?
— Не.
Каза го съвсем простичко, без чувства. Пристъпих развълнуван към нея, но тя отстъпи.
— И тя има нужда от теб — настоя упорито.
В мен започна да се прокрадва тъпо отчаяние. Бях смазан от предчувствието за поражение. Бях преборил съвестта си, чувството си за дълг и чест и ги бях захвърлил. А тя ги издигаше вместо мен. Самоконтролът ми рухна.
— Одри — извиках аз, — за бога, не виждаш ли какво правиш? Получихме втора възможност. Щастието ни отново е в ръцете ни, а ти го захвърляш. Защо трябва да се обричаме на доживотни страдания? Какво друго има значение освен това, че се обичаме? Защо да допуснем нещо да застане на пътя ни? Няма да се откажа от теб.
Тя не отговори. Очите й бяха впити в земята. Надеждата започна да се възражда в мен, подсказвайки ми, че съм я убедил. Но когато вдигна очи, ме загледа със същия немигащ поглед и сърцето ми отново се сви.
— Питър — започна тя, — искам да ти кажа нещо. Мисля, че ще те накарам да разбереш. Питър, не бях честна. Не се борих справедливо. През всички тези седмици, откакто се срещнахме, аз се опитвах да те открадна. Това е точната дума. Използвах всеки дребен, мизерен трик, който можах да измисля, за да те открадна от момичето, на което си обещал брак. А нея я нямаше тук да се бори за себе си. Не мислех за нея. Бях затънала в собствения си егоизъм. И тогава, след онази нощ, когато ти си отиде, премислих всичко. Сякаш се пробудих. Видях ролята, която бях играла. И дори тогава се помъчих да убедя себе си, че съм направила нещо добро. Разбираш ли, тогава аз си мислех, че си омаян от госпожа Форд, а аз познавам госпожа Форд. Ако изобщо е способна да обича някой мъж, тя обича господин Форд, макар че са разведени. Знаех, че само ще те направи нещастен. Внуших си, че те спасявам. А сега разбирам, че не е госпожа Форд, а някакво друго момиче. Това променя всичко. Не разбираш ли, че не мога да допусна да я изоставиш сега? Ти ще ме презреш. Аз няма да се чувствам чиста. Ще се чувствам, като че ли съм забила нож в гърба й.
Насилих се да се засмея. Смехът ми прозвуча кухо, като се блъсна в преградата, която ни разделяше. В сърцето си знаех, че тази преграда не е за смях.
— Питър, не разбираш ли? Трябва да разбереш.
— Естествено, че не разбирам. Мисля, че си пренапрегната и даваш свобода на въображението си. Аз… Прекъсна ме.
— Помниш ли онази вечер в кабинета? — запита рязко тя. — Разговаряхме. Аз ти разказах за живота си през тези пет години.
— Помня.
— Всяка дума, която изрекох, имаше своята цел, беше пресметната… Да, дори паузите. Опитах се да наглася и тях. Разбираш ли, Питър, аз те познавах. Познавах те до мозъка на костите ти, защото те обичах и знаех какво въздействие ще имат тези приказки върху теб. Е, всичко беше вярно. Поне в този смисъл бях честна. Но под повърхността им се криеше подъл мотив. Играех си с чувствата ти. Знаех колко си мил и как ще ме съжалиш. Бях решила да се постарая да си създам облик, който ще остане в ума ти и ще убие спомена за другото момиче — облик на клето, тъпкано малко същество, което трябва да си пробие път до сърцето ти чрез съчувствието ти. Познавах те, Питър, познавах те. И тогава извърших още по-голяма подлост. Престорих се, че се спъвам в тъмнината. Исках да ме уловиш в обятията си и ти го стори. И…
Гласът й секна.