— Радвам се, че ти го признах — рече тя. — Така се чувствам малко по-добре. Сега разбираш как се чувствам, нали? — протегна ръка. — Сбогом.
— Няма да те оставя — инатливо заявих аз.
— Сбогом — повтори тя.
Взех ръката й и започнах да я притеглям към себе си.
— Не е сбогом. На този свят не съществува никой освен теб и няма да се откажа.
— Питър! — Започна немощно да се бори. — Моля те, пусни ме.
Притеглих я още по-близо.
— Няма да те пусна — отсякох аз.
Но докато говорех дочух звук от автомобилни гуми по чакъла. По алеята се задаваше голяма червена кола. Пуснах ръката на Одри, а тя отстъпи и изчезна в храстите. Колата намали и спря до мен. В купето седяха две жени. Едната — мургава и хубава — не познавах. Другата беше госпожа Драсилис.
Седемнайсета глава
Не ми остана време да се чудя как майката на Синтия се е озовала в Санстед Хаус, защото придружителката й скочи от колата почти преди да е спряла, впи се в ръкава ми и в същото време избърбори тайнствените слова: „Каквото и да ви предложи той, ще го удвоя!“
Докато говореше, ме прикова с властен поглед. В този момент разбрах, че е жена, родена да командва. Поне не хранеше никакви съмнения, че може да командва мен. Едва ли би ме гледала с по-презрително превъзходство, ако бях хлебарка. Очите й бяха много големи, с ярък червеникаво-кафяв цвят и тъкмо те ми дадоха повод да заподозра самоличността й. Но по отношение значението на думите й нямах и представа.
— Имайте го предвид — продължи тя. — Ще го удвоя дори да ви предложи милион долара.
— Опасявам се, че не разбирам — най-сетне възвърнах дар словото си аз.
Тя цъкна нетърпеливо с език.
— Няма нужда да сте толкова предпазлив и тайнствен. Тази дама е моя приятелка. Тя знае всичко. Помолих я да дойде. Аз съм госпожа Елмър Форд. Пристигнах веднага щом получих писмото ви. Мисля, че сте най-долният негодник, успял да избегне бесилката, но това в момента няма никакво значение. Ще говорим делово, господин Фишър, тъй че най-добре да започваме.
Започваше да ми писва да ме вземат за Сам Мазника.
— Аз не съм Сам Фишър Мазника.
Обърнах се към колата.
— Госпожо Драсилис, ще ме идентифицирате ли?
Тя ме гледаше с широко отворени очи.
— Какво, за бога, става тук? Мъчих се да ви открия навсякъде, но никой…
Госпожа Форд я прекъсна. Оставяше впечатлението на жена, която ламти за монопол над разговорите и не подбираше средствата да го постигне. По отношение на разговора тя в този момент преряза гърлото на госпожа Драсилис или по-скоро я отнесе като приливна вълна в далечината.
— О! — възкликна и прикова в мен кафявите си очи, вече не толкова презрителни, но все още властни. — Трябва да се извиня. Допуснала съм грешка. Взех ви за онзи долен злодей Сам Фишър. Надявам се да ми простите. Трябваше да се срещна с него по това време точно на това място по негово желание и затова, като ви видях тук, ви взех за него.
— Мога ли да разменя няколко думи насаме с вас? — попитах аз.
Госпожа Форд не се церемонеше с хората. По въпросите, свързани със собствените й желания, приемаше съгласието им за гарантирано.
— Джарвис, карай нагоре към къщата — нареди тя и госпожа Драсилис беше отнесена зад завоя на алеята, преди да разбера какво става.
— Е?
— Името ми е Бърнс.
— Сега разбирам — заяви тя. — Вече знам кой сте. — Млъкна и вече очаквах да ме обсипе с благодарности за храбрата ми служба в интересите на каузата й, когато започна със съвсем различен тон. — Не мога да си представя какво направихте, господин Бърнс, та не успяхте да изпълните молбата на Синтия. Положително през всички тези седмици и месеци… И в крайна сметка да позволите онзи негодник Фишър да го отмъкне под носа ви!
Хвърли ми кратък поглед на неописуемо презрение. И когато си припомних всички мъки, които бях преживял по време на срока, благодарение на отблъскващия й син, а следователно и на нея, усетих, че е дошло време да проговоря.
— Мога ли да ви опиша начина, по който позволих да откраднат сина ви под носа ми? — казах аз. И с добре подбрани думи скицирах в най-общ план случилото се. Не пропуснах да наблегна на факта, че тръгването на Съкровището с врага беше напълно доброволно.
Изслуша ме мълчаливо.
— Огдън не се е държал добре — толерантно заяви тя, когато драматично стигнах до кулминацията на разказа си. Това ми се стори недостатъчно като коментар.
— Оги винаги е бил с много висок дух — продължи тя. — Несъмнено сте го забелязали?
— Отчасти.
— Може да бъде ръководен, но никога командван. Несъмнено с най-добри намерения онази нощ вие сте му отказали да напусне конюшнята и да се върне в къщата, а той е въз-негодувал срещу наложеното ограничение и е взел нещата в свои ръце. — Млъкна и погледна часовника си. — Имате ли часовник? Колко е часът? Само толкова? Мислех, че е по-късно. Пристигнах прекалено рано. Получих писмо от онзи Фишър, където се сочеше това място и време за срещата, на която да обсъдим условията. Твърдеше, че бил писал и на господин Форд и определил същото време. — Намръщи се. — Не се съмнявам, че ще дойде.