Господин Форд пусна ръката на жена си и се обърна към Сам Фишър.
— Сър?
— Обмислих предложението ти. В него има уловка.
— О, не, сър. Уверявам ви!
— Има. Какви са гаранциите, че няма да ме измамиш?
Сам се усмихна с облекчение.
— Забравяте, че ви заявих намерението си да се оженя, сър. Жена ми няма да ми позволи!
Господин Форд махна с ръка към колата.
— Скачай вътре — отсече той — и му кажи къде да ни кара. Назначен си!
Осемнайсета глава
— Никакви обноски! — пръхтеше госпожа Драсилис. — Абсолютно никакви. Винаги съм го твърдяла.
Говореше с горчивина. Следеше автомобила с поглед, докато той се отдалечаваше по алеята.
Колата зави зад ъгъла. Сам се обърна и помаха за довиждане. Господин и госпожа Форд, притиснати един до друг на задната седалка, дори не се огледаха.
Госпожа Драсилис с отвращение изсумтя.
— Тя е приятелка на Синтия. Синтия ме помоли да дойда тук с нея да се срещна с вас. Дойдох заради нея. А сега, без дума на извинение, ме изоставя така. Няма никакви обноски.
Не се опитах да защитя отсъстващата. Присъдата повече или по-малко съвпадаше със собственото ми мнение.
— Синтия върна ли се в Англия? — попитах аз, за да сменя темата.
— Яхтата се прибра вчера. Питър, трябва да говоря с вас за нещо извънредно важно. — Хвърли поглед към шофьора Джарвис, облегнат на седалката като препариран — вид, отличаващ отдъхващите си шофьори. — Да се поразходим по алеята.
Помогнах й да слезе от колата и тръгнахме мълчаливо. В поведението на събеседницата ми се долавяше потисната нервност, която ме заинтригува, а също и някаква готовност за шикалкавене, възвръщаща цялата ми стара ненавист към нея. Не можех да си представя какво толкова има да ми казва, че беше изминала всички тези километри.
— Как се озовахте тук? — попита тя. — Когато Синтия ми обясни къде сте, едва й повярвах. Защо сте учител в това училище? Не разбирам!
— Защо искате да ме видите? — прекъснах я аз.
Подвоуми се. За нея винаги е представлявало трудност да бъде пряма. А сега усилието й видимо беше неимоверно. В следващия момент забърбори някакви дразнещи глупости, които, макар да би трябвало да обяснят пристигането й, изобщо не го правеха.
— Питър, знаем се от много години и не познавам друг човек, чийто характер тъй високо да ценя. Толкова сте великодушен, същински Дон Кихот. Вие сте един от малкото истински неегоистични мъже, които познавам. Винаги мислите за другите. Знам, че каквото и да ви струва, няма да се поколебаете да се откажете от нещо, ако смятате, че ще ощастливите някого. Толкова ви се възхищавам за това. В наше време човек среща толкова малко млади мъже, които не мислят само за себе си.
Млъкна или да си поеме дъх, или да получи нов приток на вдъхновение, но аз се възползвах от паузата в този дъжд от комплименти и повторих въпроса си.
— Защо искате да ме видите? — търпеливо запитах аз.
— Във връзка със Синтия. Тя ме помоли да се срещни с вас. Получихте ли писмото й ?
— Да.
— Снощи, когато се прибра, ми разправи за него и ми показа отговора ви. I Питър, това с прекрасно писмо. Не можах да сдържа сълзите си, докато го четях. Сигурна съм, че и Синтия плака. Разбира се, за момиче с нейния характер такова писмо е окончателно. Толкова е предана, милото дете.
— Не разбирам.
Както би се изразил Сам, тя май говореше, от устата й се лееха думи, но не можех да схвана значението им.
— Сигурна съм, че веднъж обвързала се с обещание, нищо на света не би я накарало да го наруши, независимо от чувствата й. Толкова е вярна. Характерът й е такъв.
— Имате ли нещо против да бъдете малко по-ясна? — остро изрекох аз. — Наистина не разбирам какво се опитвате да ми кажете. Защо са тия думи за вярност и характер? Не разбирам.
Не успях да я отклоня от шикалкавенето. Беше избрала маршрута си и имаше твърдото намерение да го извърви докрай, без да обръща внимание на преките пътеки.
— Както казах, за Синтия то беше окончателно. Просто не би могла да допусне, че въпросът не е решен завинаги. Стори ми се толкова възвишено от нейна страна. Но аз съм й майка и е мой дълг да не се предавам и да не приемам положението за необратимо, докато съществува и най-малката възможност да подпомогна щастието й. Питър, познавам вашата рицарска неегоистична натура. Мога да говоря с вас така, както Синтия не би могла. Мога да се обърна към великодушието ви по начин, който за Синтия, естествено, е невъзможен. Мога да изложа ясно фактите пред вас.
Хванах се за думите.
— И аз много бих искал. Какви са те?
Отново забръщолеви.