— Тя има такова непоклатимо чувство за дълг. Човек не може да излезе на глава с нея. Обясних й, че ако знаехте, не би ви минало и през ум да й попречите. Толкова сте великодушен, такъв добър приятел сте й, че бихте мислили единствено за нея. Ако щастието й зависеше от товада я освободите от дадено обещание, не бихте мислили за себе си. Затова накрая взех нещата в свои ръце, и дойдох да се видя с вас. Скъпи Питър, изкрено съжалявам за вас, но за мен щастието на Синтия, разбира се, стои над всичко. Разбирате ме, нали?
Постепенно, докато говореше, започнах неуверено да проумявам думите й — неуверено, защото първият намек в тях пробуди в мен такъв вихър от надежди, че се опасявах да рискувам шока, ако в крайна сметка бях сбъркал. Ако бях прав, а тя положително не можеше да говори за нещо друго, бях свободен — свободен и с неопетнена чест. Но не можех да завися от намеци. Трябваше да чуя нещата, облечени в думи.
— Нима… нима Синтия… — Млъкнах, за да успокоя гласа си. — Нима Синтия си е намерила… — Пак спрях. Срещнах абсурдна трудност да формулирам изречението си. — Има ли някой друг? — Бързо приключих аз.
Госпожа Драсилис съчувствено ме потупа по ръкава.
— Смелост, Питър!
— Има ли?
— Да.
Дърветата, алеята, тревата, небето, птиците, къщата, колата и препарираният Джарвис заскачаха едновременно и се превърнаха в танцуваща маса, в чийто център бях аз. И тогава от хаоса, сякаш изведнъж разпаднал се на съставните си части, чух гласа си да произнася:
— Разкажете ми.
Светът отново беше старият и слушах притихнал, с леко любопитство, което колкото и да се опитвах, не можах да превърна в истински интерес. Бях изразходвал всичките си чувства за съществения факт, подробностите бяха спад след кулминацията.
— Харесах го веднага щом го видях — започна госпожа Драсилис. — И, разбира се, тъй като е ваш приятел, ние, естествено…
— Мой приятел ли?
— Говоря за лорд Маунтри.
— Маунтри? Какво за него? — В схванатия ми мозък започна да нахлува светлина. — Да не искате да кажете, че е… лорд Маунтри?
Поведението ми можеше да я подведе. Започна да пелтечи в стремежа си да разсее това, което прие за неодобрение.
— Не мислете, че е действал по някакъв безчестен начин. Нищо не би могло да е по-далеч от истината. Той не знаеше за годежа ви със Синтия. Тя му е казала, когато й направил предложение, а той… всъщност той с настоял Синтия да ви напише онова писмо.
Млъкна, видимо изтощена от този набег в дебрите на честността.
— Е?
— Всъщност той й го продиктувал. За нещастие това писмо беше точно обратното на онова, което трябваше да бъде. Беше напълно заблуждаващо. Не би могло да ви даде и най-малкия намек за истинското положение на нещата А после пристигнал отговорът ви и разбирате ли, нещата съвсем се влошиха.
— Предполагам.
— Снощи можах да видя колко нещастни са и двамата. А когато Синтия го предложи, веднага се съгласих да дойда незабавно при вас и да ви разкрия всичко.
Загледа ме тревожно. От нейна гледна точка това беше кулминацията, върховният момент. Подвоуми се. Сякаш виждах как престроява войските си — утешителните изречения, убедителните прилагателни, как ги обединява, за да нанесе големия удар.
Но сред дърветата мярнах Одри, разхождаща се по моравата, и ударът си остана ненанесен.
— Тази вечер ще пиша на Синтия — казах аз, — за да й пожелая щастие.
— О, Питър! — възкликна госпожа Драсилис.
— Няма защо да ми благодарите — рекох аз. Пълното й доволство се помрачи от някои съмнения.
— Сигурен ли сте, че ще можете да я убедите?
— Да я убедя?
— И… ъъъ… лорд Маунтри. Той е тъй твърдо решен да не прави нищо… ъъъ… което би могло да се нарече неспортменско.
— Може би ще е най-добре да й пиша, че ще се женя за друга — предложих аз.
— Мисля, че идеята е отлична — рече тя и видимо се разведри. — Колко умно от ваша страна да се сетите. — Позволи си една баналност. — В края на краищата, Питър, на този свят има толкова добри момичета. Трябва само да се огледате.
— Напълно права сте — откликнах аз. — Ще се заема с това незабавно.
Между дърветата зърнах бяла дреха на моравата. Устремих се към нея.