Госпожа Форд не остана безчувствена пред тези излияния. Няколко пъти се опита да я прекъсне, но й беше невъзможно. Сега заговори остро.
— Знаеш, че нямах намерение да казвам нищо подобно. И не смятам, че трябва да говориш по този ужасен, циничен начин…
Млъкна и се изчерви. Имаше моменти, когато мразеше Синтия. Те обикновено настъпваха, когато последната, както сега, събуждаше у нея изблици на неподправени чувства, които тя приемаше за крайно неуместни. Госпожа Форд беше прекарала двайсет години в опити да забрави, че съпругът й я беше взел иззад щанда на бакалия в едно село в щата Илиноис и тези препратки към истината за нецивилизованата й младост я караха да се чувства неловко.
— Не исках да кажа това — повтори тя.
Синтия беше самото усмихнато добросърдечие.
— Знам, просто те дразнех.
Госпожа Форд се усмири.
— Съжалявам, Синтия. Не исках да се зъбя. И все пак… — Поколеба се. Това, което искаше да я попита, силно намирисваше на Меканиксвил, щата Илиноис. Все пак храбро постави въпроса, защото изпитваше неподправена тревога по повод господин Бърнс. — Синтия, изобщо ли не го обичаш?
Синтия засия.
— Разбира се, че го обичам! Той е душичка. Нищо не би ме накарало да го изоставя. Привързана съм към добрия стар Питър. Казах ти всички онези неща за него, защото показват колко е добър. Би сторил всичко за мен. Е, да го задвижа ли за Огдън?
Вълшебната думичка измести мислите на госпожа Форд от матримониалното бъдеще на господин Бърнс и ги насочи към способностите му на рицар, изпълняващ повелите на любимата. Засмя се щастливо. Мисълта за господин Бърнс в качеството му на рицар-спасител уталожваше болката от поражението. Започваше да гледа на случката с господин Меник като на някаква дреболия.
— Направо ми спря дъхът! — рече тя. — Как предлагаш да ни помогне господин Бърнс?
— Съвсем просто е. Чу господин Меник да чете телеграмата. Огдън ще бъде изпратен в частно училище. Питър също ще отиде там.
— Но как? Не разбирам. Не знаем кое училище ще избере господин Форд.
— Скоро ще разберем.
— А как ще отиде там господин Бърнс?
— Нищо по-просто. Ще бъде младеж, който е получил малко наследство и иска да отвори собствено училище. Отива при директора на Огдън и му предлага да плати скромна сума срещу разрешението да постъпи в училището му като допълнителен заместник-директор, за да изучи отвътре тънкостите на бизнеса. Господин директорът ще подскочи от радост. Ще сключи сделката на живота си. Питър не е бил отличник в Оксфорд, но май е бил много добър в спортовете. От гледна точка на едно частно училище той е истинско съкровище.
— Но… би ли го направил?
— Мисля, че ще мога да го убедя.
Госпожа Форд я целуна с ентусиазъм, който до този миг пазеше за Огдън.
— Милото ми момиче — извика тя, — ако знаеш колко щастлива ме направи!
— Знам — отсече Синтия. — А сега и ти можеш да направиш нещо за мен.
— Всичко, всичко! Трябват ти нови шапки.
— Не ми трябват нови шапки. Искам да дойда с теб на Ривиерата с яхтата на лорд Маунтри.
— Разбира се — отвърна госпожа Форд след кратка пауза, — но нали знаеш, скъпа, че не аз каня гостите?
— Знам. Но можеш да ме уредиш, скъпа.
— Компанията ще бъде съвсем малка. Много кротка.
— Тълпите ми досаждат. Обичам тишината.
Госпожа Форд капитулира.
— Мисля, че ми направи голяма услуга — рече тя. — Положително трябва да дойдеш на яхтата.
— Ще се обадя на Питър веднага да дойде — простичко заяви Синтия и тръгна към телефона.
ВТОРА ЧАСТ
В която други заинтересовани страни, а именно някой си Бък Макгинис и търговският му конкурент Сам Фишър Мазника, кроят разнообразни планове за бъдещето на Съкровището. Относно смутни времена за млад господин в частно училище. Относно стратегии, провали и среднощни тревоги. Относно пътешествия, завършващи с любовни срещи. Всичко е отразено от господин Питър Бърнс — господин, комуто не се налага да работи, но се хваща на работа в името на благородна кауза.