I
През петдесет и шеста1 аз,
Вийон, прилежен ученик,
на мислите си давам глас,
като пришпорен със камшик,
че да не крием своя лик
от другите — съветва свише
Вегеций2, римлянин велик, —
защото лошо ни се пише.
II
И точно в мъртвия сезон,
почти в предколедния час,
когато всеки е с подслон
и вият вълците край нас,
обзет от плам сред този мраз,
тъмницата на любовта
ми иде да разбия аз,
защото ме съсипа тя.
III
Реших се, като я видях —
пред погледа ми съкрушен
виновната за моя крах
напразно се яви пред мен;
небето моля всеки ден
да я лиши от зла омая,
та — слава богу! — утешен,
и аз да свържа двата края.
IV
Понеже с милите очи
илюзии ми обеща,
пронизващо във мен звучи
измамната й красота,
че като кон държи ме тя
пред празна ясла в труден час.
И търся другаде врата,
където да почукам аз.
V
Бях взет във вероломен плен
от погледите на жената,
която искаше на мен
да ми извади тъй душата,
та да изчезна от земята.
Ще бягам вече — няма как,
че ще ми счупи тя главата,
тъй както съм немил-недраг.
VI
Пред тягостното дередже
аз предпочитам участта
да кажа: сбогом! Във Анже3
отивам, щом заключва тя
пред мене своята врата.
Умирам клан, но недоклан:
така се мъчи в любовта
герой от рицарски роман.
VII
Раздялата със любовта
ще ме продъни вдън земята:
нещастен съм от мисълта,
че друг полата й запрята.
И както рибата се мята
на сухо, тъй се мятам аз.
Окаян ми е занаята:
да чуе Господ моя глас.
VIII
Щом жребият ми е такъв,
че ще се върна ли — не знам
(човек съм аз от плът и кръв,
желязо в мене няма грам;
каквото приживе създам,
смъртта без жал ще изкълве;
далеч отивам и съм сам…),
оставям тези стихове.
IX
Во имя на Отца и Сина,
а също на Светия дух
и Богородица, мнозина
спасили, както подочух,
дарявам всеки пуснат слух
за мене на Гийом Вийон4 —
настойник, с който се прочух
и си живях като на трон.
X
А пък на тази, дето с мен
жестоко си игра на лов,
така че вечно бях лишен
от радост, сладост и любов,
аз завещавам с благослов
сърце, което не тупти —
срази го тя със жест суров,
но нека Бог да й прости!
XI
А пък на Итие Маршан5
(длъжник съм му на тоз герой!)
оставям меча си кован —
за Жан Корню6 е също той;
заложил съм го при запой
за осем су във някой хан —
да го откупят като свой
и всеки ще е мъж желан!
XII
Дьо Сент Аман7 със „Муле-хан“8
(че ялова му е жената!),
Бларю, златаря, с диамант
(какъвто е на мен ината!)
дарявам. А че през устата
със папски указ чак до гроб
излиза някому душата —
оставям туй на всеки поп.
XIII
Относно пък Робер Вале9,
нещастник във Върховен съд
и който дама от вале
не различава никой път,
нареждам: да му се дадат
заложените гащи в хана —
снагата те да украсят
на куртизанката му Жана.
XIV
Но трябва тук да се добави,
че той е от добра среда,
макар че Бог го позабрави,
дарявайки ни с мъдростта.
И тъй: понеже за беда
с акъл на чвор в живота случи,
„Изкуството на паметта“10
при дървен философ да учи!
XV
Финансово не съм жесток
към споменатия герой
(от завист да ви пази Бог!) —
и бронята, й шлема мой
продайте! И платил във брой,
край църквата „Сен Жак“ във будка
да стане писар той от сой,
котиран като проститутка.
XVI
А пък със „Шапката ми дръж
и чакай круши от върба!“
на Жак Кардон11, ояден мъж,
оставям страшна веселба:
петел и гъска за чорба
и бъчви с вино, и мезета,
а с тази тлъста тегоба —
и два процеса за диета.
XVII
Три кучета и ловна слава —
на Рение дьо Монтини12;
Жан Рагие13 пък получава
сто франка в брой за черни дни.
(Че франкът се обезцени —
това не бива да се крие.
Но правят ли ви добрини,
не връзвайте кусури вие!)
вернуться
Флавий Вегеций Ренат — римски писател, живял в Константинопол през IV в.
вернуться
Анже — град в Западна Франция; предполага се, че след обира на Наварския колеж Вийон подготвя там друг удар.
вернуться
Гийом дьо Вийон (1398—1468) — капелан при църквата „Св. Бенедикт“; настойник на Франсоа, позволил му да ползува неговото име; споменава се в Г.З. LXXXVII.
вернуться
Итие Маршан (ок. 1430—1474) — съперник на поета в любовта; служил при Берийския херцог, но уличен в заговор против краля, е хвърлен в затвора, където умира; споменава се в Г.З. XCIV.
вернуться
Жан Корню (?—1476) — богат финансов служител; споменава се в Г.З. XCV.
вернуться
Пиер дьо Сент Аман — бирник от 1431 г. и секретар при Кралската хазна през 1447 г.; споменава се в Г.З. XCVII.
вернуться
„Мулето“ — кръчма на ул. Сен Жак. Жан дьо Бларю — парижки бижутер.
вернуться
Робер Вале — съученик на Вийон, земевладелец.
вернуться
„Изкуството на паметта“ — дидактично съчинение на латински език, разпространено през XV в.
вернуться
Жан Кардон (1423—?) — търговец на платове; споменава се в Г.З. CLXVI.
вернуться
Рение дьо Монтини (ок. 1429—1457) — син на придворен доставчик на хляб; обесен като крадец, свързан с бандата на кокиярите.
вернуться
Жан Рагие — един от 12-те конни стражници, охрана на парижкия прево; споменава се в Г.З.CV.