Аташето пишеше: „Aut nunc, aut nunquam“ — сега или никога.
29
Той се бе затворил в кръга на семейството си. Чувството за семейно щастие му заместваше всички останали. В такива дни той държеше на чаената маса да се слага истински самовар и императрицата лично да налива чая. Той непрекъснато се шегуваше с по-младичките придворни дами и им разказваше един исторически случай от младините си: когато натовареният с възпитанието му кавалер го накарал да напише съчинение на тема: „Военната служба не е единствената служба на дворянина, но има и други занятия“, императорът, който тогава карал петнайсетата година, дал след изтичането на час и половина празен лист хартия. При този разказ раменете на придворните дами потръпнаха.
Нито по време на чая, нито по което и да било друго време не се споменаваше за Варенка Нелидова.
Но състоянието на духа му не можеше да се нарече спокойно. Императорът, наред с всичко друго, притежаваше макар и застаряла, но силна натура, която си искаше своето. Това се отпечатваше и върху лицето му, което един придворен беше сравнил с еолова арфа, отразяваща всички движения на природата.
Но в държавно отношение той беше твърд. Когато Клайнмихел веднъж се опита да вметне в доклада си за един мост думата „финансиране“, направо го изгони.
След подиробедния сън бе организиран малък семеен вист на дребни суми; императорът на повече от двайсет и пет копейки точката не играеше. Поканени бяха трима камерхери: двама млади и един стар. Негово величество повика с пръст една дребничка придворна дама, гърдите на която в този момент се изчервиха, и я направи своя съветничка.
Придворната дама, обзета от прекрасно оживление, усърдно го съветваше, а императорът постъпваше по свое усмотрение. Така например, въпреки нейните съвети, той веднага хвана асото, което, както всеки знае, във виста при асо, поп и три малки не е работа.
— Ваше величество — каза щастливата, но уплашена придворна дама, — но никой не прави така!
Императорът й отговори внезапно сухо:
— Така правя аз.
— Ваше величество — каза с премалял глас придворната дама, — но общоприетата система на виста…
Императорът хвърли асото.
— La système Nicolas — каза той.
Младият камерхер забележимо пребледня, дълго избира карта, най-сетне избра — хвърли я — и загуби.
— La système Nicolas — повтори императорът.
Започна вторият робер. Играчите размениха местата си, за да може до края на вечерта всеки да има по веднъж за партньор императора.
Старият камерхер караше осемдесетте; той беше глух и не забелязваше около себе си нищо, дори женските очи. Той беше вглъбен в играта.
— La système… — започна императорът.
За една минута камерхерът с треперещи ръце би всички карти на императора.
Императорът сложи на масата трите загубени рубли и обърна гръб на играчите.
— Не съм достатъчно богат, за да играя на карти — рече той и пусна една усмивка под мустак. — Да се пренебрегне — неочаквано добави той, погледна строго всички играчи и излезе изпъчен от стаята.
Семейният кръг се разпадна. Стария камерхер втори път не го поканиха в двореца.
Същия ден надвечер бе получено известие за колебание на ценните книжа на борсата.
30
На Василевския остров близо до местопроизшествието били забелязани двама подозрително мълчащи студенти.
Един еснафин на Кузнецкия пазар предлагал да „драснат кибрита“.
И тримата бяха арестувани.
Бе нарушено уединението на Фадей Венедиктович Булгарин.
Това вече не беше онзи пращящ от живот и деятелност учен литератор, когото Петербург познаваше преди години. Но и сега се трудеше неуморно. Съвсем неотдавна го бяха избрали за член-кореспондент на специалната комисия по коневъдство и по случай новото си поприще започна да издава списание „Иконом“.
— Кончетата, кончетата са моята страст — казваше той.
За дългогодишната му дейност щяха да го произведат в чин действителен статски съветник.
От капиталните си произведения подготви за издаване „Победа от обеда. Очерци за нравите през XVII век“ и пристъпи към печатането им за своя сметка с гравирани на дърво рисунки.
Лятно време живееше на село, а зиме в просторната си петербургска квартира, където в надпревара с Греч беше си направил грамадна клетка колкото половин стая и държеше в нея пойни птички. Напролет отваряше прозореца и пущаше някоя от птичките на свобода, произнасяйки в същия момент стихотворението на покойния Пушкин:
На птица връщам свободата.
Това предизвикваше голямо струпване на хлапета, амбулантни търговци и съседи, които знаеха, че литераторът Вулгарни всяка година пуща по една птичка на свобода.