Вицедиректорът Игнатов, когото граф Клайнмихел наричаше говедо и по-късно я го е обидил по някакъв начин, я го е прескочил при повишение или раздаване на ордени, остави мемоари, в които заявява, че императорът се е уплашил от борсовите колебания и е отстъпил пред Конаки, че прошението на придворната дама Нелидова тъкмо поради туй е било уважено толкова бързо, че императорът с нетърпение бил очаквал удобен начин за ликвидиране на инцидента.
Работата беше къде-къде по-проста.
Първо, откъде може да е знаело така нареченото „говедо Игнатов“ за тая работа? Освен туй, ако си струва да говорим за някого, то ще е за Родоканаки, а съвсем не за Конаки. Конаки беше най-нищожен човек и се видя принуден дори да отсрочи с цяла година компенсирането на разноските, направени от Родоканаки по неговото дело. А и самият Родоканаки беше частно лице, не служеше никъде и дори само поради тази причина, както изтъкваха историците от юридическата школа, не може да е имал влияние върху държавните работи.
Той беше ангросист, акцизен откупвач — и нищо повече.
Работата се обяснява с това, че императорът, както често му се случваше, просто сам прекрати въпроса.
Финансите временно бяха оставени настрана, той не желаеше да се занимава повече с тях. Дори самата тази дума се пропущаше в докладите. Свещите бяха запалени, на трапезата пак започна да се поднася бадемов крем. Негово величество задраска от сърцето си целия този въпрос. Вронченко пак пристъпи към изпълняване на задълженията си. Митницата продължи да действува.
Може в дълбините на душата си императорът дори да е съжалил затворника Конаки и напълно да се е удовлетворил от изпращането на престъпната кръчмарка на каторжна работа. Освен това, съобразно с неговите рицарски схващания за мъжките му задължения, той направо не можеше да изневери на едно обещание, дадено на жена в такъв миг.
42
След два дена господин Родоканаки даде раут със сто куверта.
Примадоната госпожа Шутц, с мъжки костюм, за пръв път изпълни триумфалния марш от новата опера на г-н Майербер „Пророк“.
Парижки магнетизатор магнетизира рядък медиум. Медиумът изпълняваше всички желания на гостите.
43
Животът на малолетния Витушишников бе описан в един от броевете на „Четиво“: „Детинството на сто прочути мъже“, издавано по онова време от магазина за живописни книги на Андрей Иванов, на Невския проспект, в къщата на Петропавловската църква: херцог Уелингтън като дете, Фултън като дете, граф Клайнмихел като дете, Детето-чудо. Последният именно брой съдържаше животоописание и пълен апотеоз на малолетния Витушишников. Живущите в провинцията плащаха за изпращането според теглото и тарифите на пощенските такси. Поръчките се изпълняваха с най-близката заминаваща поща.
По-нататъшният му живот е изцяло свързан с историята на военно-учебните пансиони, след това на 5-и Апшеронски, носещ името на негово величество краля на Прусия, полк и най-сетне с Външното отделение на с.-петербургската полиция (пристав на 3-та част). Но това вече спада към времето на полицаймайстер Бларамберг.
Още в 1880 година военният историк С. Н. Шубински, редактор на „Исторически вестник“, посетил историческата караулна с намираща се в много добро състояние паметна плоча. Можал дори да завари жив същия онзи стражар. Бодрият старец седял до масата, на която била сложена гаванка с нарязан хляб и отговаряща на простия му вкус настойка от водка и липови пъпки.
— Помня го, ваше сиятелство, как да не го помня — един такъв оперен, напет. Гледам го, че върви. А после взе да се разпорежда.
— Ама той нали е бил още дете? — попитал историкът.
— Не — отговори му старецът, — какво ти дете, един такъв оперен. Само такъв чин му бяха дали — малолетен. Служеше като малолетен в свитата на самия император. Тъй го водеха.
— А самата случка спомняш ли си я? — попитал историкът.
— И случката — отговорил му старецът. — И на случката съм очевидец. Гледам — кой ли наближава? Мале мила, императорът. Закачих си на врата ей тоя медал. Чакай, не тоя — тоя ми го дадоха баш за тая случка, — друг си закачих. Излизам, стоя, чакам. Изведнъж — като ми задуха една фъртуна право в лицето. Викам си: ама туй наистина ли ще е негово императорско величество? Тъй излезе. „Какво, вика, правиш?“ — „Вас, викам, охранявам, ваше императорско величество.“ А подир туй стана и случката. Едно малко дете се удави.
— Но това май че не е било така, това се опровергава — казал историкът Шубински. — А императора помниш ли го?
— Помня го — отговорил му инвалидът. — Видях го, както сега вас гледам. Беше със сив походен сюртук. И шинелът му беше разкопчан. Императорът… Ами да… Правеше посещения… По негово време имаше война с турците…