— Да му се закарат в къщи — каза той. На застаналия най-близо до него чиновник май му се счу и: „Гадина!“ — но чиновникът не посмя да чуе както трябва и чак до смъртта си пази спомена, че императорът е казал съвсем не „гадина“, а „роднини“, искайки по този начин да обясни съдържанието на официалната пратка със семейните обстоятелства на шефа на жандармите граф Орлов.
И с големи крачки, издавайки звън с големите си шпори, още по-извисен на ръст, императорът се оттегли негодуващ, след като огледа всички.
9
Императорът страдаше от излишък на въображение.
Обикновено той не само се гневеше, но и на всичко отгоре си въобразяваше, че се гневи. Дори ясно виждаше отстрани цялата картина и цялото значение на своя гняв. Едновременно с това раздразнителността му не беше елементарно чувство. Тъй като си съставяше определена от законните предписания представа за заобикалящото го, той негодуваше, ако го намереше инакво. Но понеже разбираше колко по-долу от него са всички заобикалящи го, всъщност нямаше нищо против това, те да си имат свои слабости.
Но случаят с граф Орлов го озадачи.
Когато тръгваше за митническото ведомство, той си мислеше, че ще открие там някоя злоупотреба, но не си представяше ясно какво именно. Той знаеше, че шефът на жандармите взема големи подкупи и дори е приписал на свое име нечии златни мини, но се помиряваше с това пред вид на големите, чисто политически размери на далаверите. Ала в случая тия юргани и двайсет броя безмитни женски долни ризи го смаяха с домашната си, така да се каже, осезателност на предмети. За какъв дявол са му тия двайсет долни ризи? Долна свинщина!
Той не обичаше да се чувствува озадачен. Ноздрите му бяха разперени. Когато излезе на съвсем опустялата улица, той стигна до ъгъла пеш. Кочияшът Яков караше с умерена стъпка подир него, спазвайки разстоянието. Преди да слезе от тротоара, за да се качи на шейната, императорът от яд ритна с бомбето на ботуша си един стълб.
Мнозина историци са отбелязвали, че има дни, когато всичко изглежда необикновено здраво по строеж и удивително натъкмено точно на мястото си, а целият ход на световната история — солиден. И, напротив, случват се дни, в които, каквото и да похванеш, все се разтуря. Стълбът, който императорът изрита с бомбето на ботуша си, защото беше в лошо настроение, внезапно се катурна. Кочияшът на капрата изохка от изненада. Улицата беше безлюдна.
— Къде е тоя мръсник Клайнмихел? — запита се императорът, загледал кочияша право в очите.
Но кочияшът Яков не беше вчерашен и на държавнически въпроси не отговаряше.
Той тихо рече, както винаги в такива случаи:
— Ъ (или дори „ъхъ“) — и поиздърпа лекичко поводите, тъй че тая дума, дори и ако се схванеше като дума, да може да бъде отнесена и към конете.
Ако тук, подръка, се беше оказал Клайнмихел, както винаги в подобни случаи, всичко щеше криво-ляво да се замаже. Генералът можеше да се оправдае с почвата или да даде под съд някоя рота от своите инженерни войници. Но в момента, имайки пред очите си Нева, наблизо построения от генерал-инженер Дестрем мост, по-нататък Петербургската част, а в краката си — стълба, императорът излъчваше гняв, който не намираше приложение.
В чисто живописно отношение лицето му с нещо, с бързото си потрепване, приличаше в такива минути на светкавицата в „Гибелта на Помпей“ от Брюлов и в „Медният змей“ от Бруни.
Той почувствува старото военно състояние, в което се намираше тогава — край Енипазар — тогава, когато военният съвет го молеше да се оттегли от бойното поле поради опасността да бъде обкръжен подобно на Петър Велики край бреговете на Прут. Пълен с горчиво съзнание, че такъв гняв се хаби на вятъра, той се качи на шейната и заповяда:
— През моста, към Петербургската част. По околния път, в обход! Шейната литна.
— Ще видим, ще видим, господа мръсници!
Беше един часът подир обед.
10
В това време обер-полицаймайсторът генерал Кокошкин, тъй като беше получил неверни донесения, че императорът се движел към Василевския остров, потегли да го пресрещне, имайки в състава си един полицаймайстор и трима членове от външното отделение на полицията. Но след като не срещна по пътя си нищо подозрително, генерал Кокошкин се разпореди все пак след четвърт час един от чиновете, поручик Кошкул 2-ри, да бъде изпратен в обход, по направление на казармите на Егерския полк, към Петербургската част.
11
Събитията се развиваха бързо.
Петербургската част, въпреки лошите си паважи и изобилието на непроходими за шейна незастроени места, имаше своите предимства: рядка заселеност, ниска етажност на къщите, която разкриваше пред окото широка перспектива, и липса на блъсканица по улиците. Управлявана от опитния кочияш, шейната хвърчеше.