Поредна безсънна нощ. Слава богу, бе успял да поспи един час в самолета от Рим.
Полукс отключи дъбовата врата. Чу се щракване и вътре светнаха лампи. Не толкова много и не толкова ярки, че да го заслепят. Отвътре църквата беше правоъгълна, като в отсрещния край имаше полукръгла апсида. Голи стени, покрай които имаше наредени каменни пейки, и пръстен под, застлан тук-там с каменни плочи. От някогашните стенописи бяха останали само безформени петна. Нишите в стените зееха празни, без статуи. Преобладаващият цвят беше безлично пепелявосив.
— Основната причина в Малта да има толкова много църкви — каза Полукс — е в липсата на връзки между населените места. Пътищата са били малко и в ужасно състояние, затова всяко село е държало да си има своя църква. Невероятно е, че преобладаващата част от тези сгради са оцелели. Тази тук обаче е била за избрани. Местните хора не са имали право да се доближават до нея.
Малоун забеляза простия каменен олтар пред апсидата, в който имаше изрязан още един малтийски кръст. Липсваха традиционните наредени в редици дървени пейки, характерни за католическите църкви.
— Да не са се молели прави? — попита той.
— Никой не се е молил тук — отвърна кардинал Гало.
Ясно. Това не беше обикновен молитвен дом.
Полукс заобиколи олтара. Три извити каменни плочи, споени с хоросан, оформяха стените на полукръглото помещение, като около него бяха наредени още каменни пейки. Полукс постави кирката на пода и коленичи, пресегна се под една от каменните пейки и натисна нещо. Централната плоча поддаде и хлътна няколко сантиметра навътре.
— В предишни векове това е ставало с ръчна макара — каза той. — Но днес гледаме да сме в крак с времето.
— И Наполеон не е открил тази тайна врата, така ли? — попита Малоун.
— Французите са бързали, пък не са били и толкова умни. Дошли са, не са видели нищо и са си тръгнали. Ние инсталирахме електрическия механизъм преди около пет години. Каменната плоча е монтирана в центъра на тежестта си върху смазана ос. Можете да я отворите с една ръка.
Кардиналът пристъпи напред и направи точно това. Отзад се разкриха два черни правоъгълни отвора, широки по около половин метър, разположени симетрично зад каменната стена. Влязоха вътре и Полукс натисна поредния електрически ключ. Пред тях се простираше тунел. Висок. Широк. Просторен.
— Накъде води? — попита Малоун.
— Към едно приказно място — прошепна Полукс.
По пътя насам бяха минали през долината Пвалес — живописен край, покрит с древни мочурища, който заемаше почти целия северен връх на Малта. Теренът беше нагънат; сред блатата се издигаха ниски хълмчета, покрити с лишеи и вонящи гъби, изпъстрени с диви цветя. Гледката беше необичайна за острова, който в голямата си част беше гола скала. Тук панорамата беше изумителна, но нощта не позволяваше на Кастор да й се наслади.
По тези места живееха хора от над пет хиляди години, за което свидетелстваха скалните рисунки в пещерите в околните ридове. Насечената със заливчета брегова ивица правеше острова лесна плячка за нападения по море. Рицарите бяха укрепили целия район с отбранителни кули и артилерийски батареи срещу набезите на мюсюлманските корсари. По време и след Втората световна война британците бяха поддържали наблизо укрепен гарнизон. Като дете той на няколко пъти бе посещавал крепостта. Сестрите го черпеха със сладкиши и кока-кола. Освен това се учеха да плуват в близкия залив.
Тези сестри… Те поне се опитваха да направят поносим живота на бедните сираци. Затова повечето оставаха в приюта до навършване на пълнолетие. Той се питаше колко ли от тях си бяха дали труда, вече като възрастни, да навестят монахините. И да имаше такива, той не беше сред тях.
Кастор знаеше всичко за параклиса, който всъщност се състоеше от два слети храма. Външната част, замислена да прилича на крайпътен параклис, служеше като място за сбирки на Тайното братство. Но далеч по-важна беше вътрешната половина — църквата „Свети Йоан“.
Само че не Кръстител. Свети Йоан Непомук, покровителят на Бохемия, удавен през 1393 г. във водите на Вълтава по заповед на крал Вацлав за това, че бе отказал да разкрие тайната на изповедта. Често беше изобразяван на статуи, вдигнал показалец пред устните си в призив към мълчание, към опазване на поверената тайна. Йезуитите бяха разпространили историята на неговото мъченичество и в един момент го бяха обявили за светец. През XVI в. в Малта бе процъфтявал култ към свети Йоан, затова не беше трудно да се досети човек защо от Тайното братство бяха избрали да кръстят църквата си на него.