Кастор никога не бе идвал тук и допускаше същото за 99 процента от редовите членове на Ордена. Както повеляваше името на светеца покровител, тайните на тази църква си оставаха погребани. Защо Полукс бе решил да разкрие това място пред напълно непознат, беше загадка за брат му.
Понесли в ръце инструментите, те влязоха в осветения тунел.
— Това е изкуствено разширение на някогашната естествена пещера — обясни Полукс. — Изкопано е в скалата, за да скрие истинското светилище на Тайното братство.
Пътя им осветяваха голи крушки, монтирани на тавана и свързани с открит кабел. Подът беше равен, от отъпкана пръст, сух като пясъка в пустинята. Колкото по-навътре навлизаха, толкова въздухът ставаше по-хладен. Тунелът ги изведе до портал с две масивни дъбови крила, закачени на метални панти. Нямаше ключалка, само две железни халки, с които Полукс бутна навътре крилата. Пантите не издадоха звук. Очевидно всичко тук се поддържаше съвестно.
Озоваха се в огромно помещение, разделено на две от колонада. Навсякъде имаше статуи. При това не поставени допълнително; както и в катедралата във Валета, всички бяха изсечени в скалата. Виждаха се изображения на светци, богородици, статуи на Христос, животински фигури. Някои заемаха отделни ниши, други бяха оформени като барелефи в стената. Внимателно разположено подово и скрито осветление обливаше всичко в мека светлина, оцветявайки камъка в преливащи оттенъци на кафяво и сиво, които придаваха тайнствен и зловещ вид на помещението.
— Е, добре — каза Кастор на Малоун. — А сега какво?
53
Малоун не беше виждал нищо подобно. Слава богу, залата, макар и претрупана с множество статуи в човешки ръст, беше доста просторна и не предизвикваше клаустрофобия.
— Има ли климатик? — попита той, усетил липсата на влага и лекото течение.
— Имаме обезвлажнители — каза Полукс. — Инсталирахме ги заедно с новия механизъм за отваряне на вратата. Въздухът се обменя по естествен път. Научили сме се, че с варовика трябва да се внимава. При докосване с пръсти се отлага мазнина, която с времето го разлага. Изкуствената светлина способства развъждането на бактерии. Наличието на множество топли тела, изпускащи въглероден диоксид, променя движението на въздуха, температурата и влажността. За нас е важно това място да оцелее, затова сме взели съответните мерки.
— Тук ли е извършвало богослуженията си Тайното братство? — попита Малоун.
— Да. Тук са били приемани и новите членове. Рицарите са били твърде придирчиви в подбора на кадрите си. Не са водили документация, затова не може да се каже кой е бил техен член и кой не. Освен по пръстена.
— Предполагам, че в онези времена бижутерите не са изработвали копия — подхвърли не без ирония Малоун.
Полукс го изгледа объркано. Американецът им разказа какво му бе обяснил фалшивият брат Гало.
— Всъщност има нещо вярно в това — заяви Полукс. — Аз лично съм виждал няколко пъти такива копия през годините.
— Но след като тях вече ги няма, какво значение има, така ли?
— Нещо такова — каза Полукс.
Малоун обмисляше възможни отговори на въпроса на кардинала: „А сега какво?“. Нищо във външния параклис не бе привлякло интереса му, което вероятно беше и предназначението на безличния интериор. Тук обаче имаше изобилие от възможни скривалища. Той се обърна към Полукс:
— Колко далече сте готов да стигнете, за да откриете онова, което търсим?
— Ако имате предвид дали бих унищожил нещо тук, зависи — отвърна Полукс. — Първо да видим доколко сте убеден в крайния резултат, ако се стигне дотам.
Малоун усилено прехвърляше в съзнанието си възможностите. До момента всички действия на убития приор се бяха оказали напълно рационални. Но нищо в посланието му не указваше конкретно място вътре в светилището. Само най-общо, че реликвата се намира в параклиса. И Полукс, и уредникът бяха заявили категорично, че в близост до точката, където се бяха пресекли линиите на картата, няма никакви други църкви или светилища. Значи това беше мястото.
— Никой не може да каже какви тайнства са се извършвали тук — отбеляза кардиналът.