— Членовете на Тайното братство са представлявали опасност единствено за онези, които са заплашвали рицарите.
— А днес? Сега? Какво заплашва рицарите? Защо те продължават да убиват хора?
Полукс се обърна към брат си.
— Никой не твърди, че са те.
— Вие го казахте — намеси се Малоун. — Нали затова толкова бързахме да дойдем тук, за да ги изпреварим. Трима души загинаха в онази вила. Плюс още двама тук, в Малта. А вие казахте, че и петте убийства най-вероятно са дело на Тайното братство.
— Натам сочи логиката — отвърна Полукс. — Но аз ще се заема с тази възможност, след като намерим Ностра Тринита.
Погледът на Малоун обиколи помещението и се спря на единственото място, което му се струваше логично. В отсрещния край три ниски стъпала водеха към олтар, изсечен в стената. Беше вдаден навътре и обърнат с гръб към богомолците — обичайна практика преди петстотин години. Над него имаше барелеф на Богородица с младенеца между две ангелчета с крила. Но онова, което привлече вниманието му, бе основата на олтара. В нея бяха гравирани пет думи, които се виждаха от всички посоки.
SATOR
AREPO
TENET
OPERA
ROTAS
Той посочи с пръст.
— Ето, там трябва да е.
Братята се приближиха към олтара.
— Знакът на Константин е поставен още при построяването на църквата — каза Полукс. — Винаги е бил там.
Малоун остави лопатите на пода и коленичи, за да огледа олтара. Буквите бяха издълбани върху една вдлъбната плоча в центъра точно където би трябвало да стои свещеникът, докато отслужва литургия. Вляво и вдясно от него имаше четири оребрени колони, издялани от същия камък. Той прекара пръст по една циментовата спойка във вдлъбнатата плоча — подобно на всичко наоколо, и тя изглеждаше сивкава, суха и ронлива.
— Аз викам да разбием плочата — каза той.
После даде на Полукс малко време да обмисли последиците. Това тук не беше като да строшиш настолен часовник. Беше част от нещо, оцеляло петстотин години. Нещо, на чиято защита мъже бяха посвещавали живота си. Хиляди рицари, хиляди малтийци бяха загинали, за да опазят неприкосновеността на това място. И бяха успели.
Само за да бъде унищожено сега от един от тях ли?
Полукс му подаде бойния чук в знак на съгласие. Малоун стисна дървената дръжка и си каза, че тъй като няма деликатен начин да се свърши работата, ще пробва по другия. Замахна и стовари тежкото парче желязо право в центъра на плочата, малко над думата TENET. Камъкът не се счупи, но видимо хлътна навътре, както при обелиска.
— Отзад е кухо — каза той.
И замахна отново. Още два пъти. И още два. Накрая камъкът се пръсна на парчета, разкривайки кухина.
Пред погледите на двамата братя той разчисти отломките, изгребвайки с ръка парченца от палиндрома. В кухината отзад се виждаше някакъв предмет. Стъклен цилиндър, поставен хоризонтално върху златни крачета, оформени като лъвски лапи. Около шейсет сантиметра на дължина и двайсетина в диаметър. Двата му края бяха запушени със златни дискове, запечатани с восък. През дебелото стъкло се различаваха очертанията на три хлабаво навити свитъка.
Полукс се прекръсти.
— Ностра Тринита.
Малоун бръкна в кухината и повдигна реликвария. Беше тежък. Трите пергамента изглеждаха цели и в сравнително добро състояние. Той постави цилиндъра върху олтара, за да го разгледат от всички страни.
— Тук трябва настойчиво да приканя да се разделим — каза Полукс. — Открихме документите. Те принадлежат на малтийските рицари.
— Или на Римокатолическата църква — заяви кардиналът.
— Именно — съгласи се Полукс. — Това е един спор, който трябва да разрешим помежду си. Той по никакъв начин не засяга американското правителство. Извиняваме се за всичко, което е трябвало да изтърпите, и ви благодарим за усилията. Но тайната вече е разкрита и сега трябва да решим какво ще се случи по-нататък. — Той замълча, после посочи с пръст Кастор. — Между нас двамата. Имаме много неща да обсъждаме.
Малоун не се съмняваше в това.
— Много злини бяха сторени през последните дни — продължи Полукс. — Хора бяха убити и ранени. Двамата с брат ми ще трябва да се заемем с това. Като представител на Светия престол и временен Велик магистър. Това е наш проблем. Не ваш.
Малоун беше свикнал с несгодите в шпионската професия и с готовност рискуваше да бъде понатупан от време на време. Тялото му беше изпъстрено с белези от рани. Но да го изгонят като ненужен? От това наистина го заболя.