— Време е да тръгваш за Рим — каза Полукс.
— Ами американците?
— Малоун ми изглеждаше напълно удовлетворен. Аз работих пряко с него и с неговата началничка. Помогнаха много, после си тръгнаха. Нищо повече не ги задържа тук. Сега сме само ти и аз.
Точно както бе искал. Да се озоват тук, насаме и под земята, в контролирана среда. Идеалното място да приключи една част от мисията си и да започне следващата. Но първо…
— Носиш ли личен багаж?
— Да. В резиденцията на пастора в Мдина е. Ще мина да я взема на път за летището. Чака ме частен самолет, за да ме откара до Рим. Един приятел ми прави услуга.
Беше добре да го знае. Полукс погледна часовника си: 5:40 сутринта. Оставаха по-малко от пет часа, за да се върне в Италия.
— Моят сътрудник е приготвил вещите ми — продължи Кастор. — Документи, дрехи, тоалетни принадлежности, всичко необходимо за конклава. Писа ми есемес, за да ми каже, че са в „Санта Марта“ в стаята ми. От летището ще ида право там.
— А аз ще тръгна за Палацо ди Малта, за да се оправя с Тайното братство. Достатъчно неприятности ни причиниха. Освен това ще преведа пергамента.
— Те трябва да бъдат разкарани.
— Ще бъдат. Ти си гледай конклава и гони крайната цел. Нищо няма значение, ако не станеш папа.
Полукс пъхна трите свитъка в реликвария и го затвори с капачката. Това изглеждаше най-безопасното място за тях. Когато рицарят бе дошъл с ключовете и инструментите, той бе донесъл още нещо. Едно късо тънко въженце. Около метър. Него Полукс прибра в джоба си.
— Да вземаме нещата и да вървим — каза той.
Кастор пристъпи към инструментите. Полукс използва момента, за да извади въженцето от джоба си и стисна двата му края в ръце.
— Все пак се чудя защо пратениците на Тайното братство не ме убиха в онази пещера — каза Кастор.
Полукс пристъпи напред и когато брат му се наведе, за да вдигне лопатите, ловко метна въженцето около шията му и го изпъна докрай с две ръце, прекъсвайки притока на въздух в трахеята. Кастор вдигна ръце нагоре в опит да се освободи от примката, но тя се стягаше все по-силно. Ръцете му се мятаха бясно зад главата, за да достигнат нападателя, но Полукс се дръпна назад, без да пуска въжето. Кастор започна да се дави, гърлото му издаваше немощни хрипове, пръстите му се опитваха да разхлабят примката, но напразно.
Полукс отдавна се питаше как ли би се чувствал в миг като този. Толкова години бе останал невидим в сянката на своя арогантен брат. Мнозина знаеха за Кастор Гало, но почти никой освен хоспиталиерите не бе чувал за Полукс Гало. Брат му бе избрал попрището на свещенослужител и се бе издигнал до позиции на уважение и власт. След което бе пропилял всичко с глупавото си безразсъдство. Само защото не можеше да си държи устата затворена. Той се бе опитал да го посъветва да си мълчи, но Кастор, бидейки Кастор, бе направил своя избор.
Сега и Полукс бе сторил същото. Бе направил избора си.
Движенията престанаха. Той продължи да държи въжето изпънато още няколко секунди за всеки случай, после охлаби хватката. Тялото на Кастор беше омекнало, краката му се подгъваха под него, шията вече не държеше главата изправена. Полукс разви примката и остави трупа да се смъкне като дрипа на пода.
— Не те убиха — каза той, — защото исках аз да го направя.
Интересно как при цялата си хитрост брат му нито веднъж не бе заподозрян, че е обект на манипулация. Може би защото винаги се бе смятал за нещо повече, за доминиращата сила в тяхната роднинска връзка. През целия им досегашен живот ги бяха наричали Кастор и Полукс. Никога Полукс и Кастор. Стига толкова.
Полукс Гало току-що бе умрял. А Кастор Гало се раждаше за нов живот.
56
Малоун шофираше разсеяно. Наближаваше да се развидели, но той си мечтаеше за малко сън. Предвид напредналия час беше решил да си наеме стая в хотел и да си тръгне по някое време следобед. Последните два дни бяха, меко казано, интересни, пък и му бяха донесли сто хиляди евро, но каквото и да си мислеше за него Джеймс Грант, той не се бе хванал на тази игра за пари. Не че имаше нещо против парите.